— От кого?
— От нас двете естествено.
Йете се изплаши.
— За Бога! — възкликна.
— Страх ли ви е?
— Да.
— Страх! И искате да си отмъстите? Били сте продадена, изменили са ви, а сега, когато ви се открива една толкова добра възможност да накажете злосторниците, се колебаете? Засрамете се!
Това веднага подейства. Йете отговори:
— Но сигурно ще бъде много трудно.
— Съвсем лесно, детински лесно.
— И как всъщност ще стане работата? Да не би да имате предвид, че ще нахълтаме взломаджийски в палата и ще задигнем диамантите?
— Да, разбира се.
— Господи Исусе! Тръпки ме побиват! Ако ни спипат!
— Невъзможно. Та нали двамата пазачи седят там в другото помещение и скоро няма да се приберат.
— Вие възнамерявате, както изглежда, още днес да я свършим тая работа?
— Естествено! Днес, веднага! Та нали утре щели да купят пръстените.
— Не знам каква е връзката между едното и другото.
— Много просто. Ние свиваме бижутата и аз давам на тоя хер Менерт, който здравата е лапнал по мен, два от пръстените. Той ще ги продаде на Антон и Фридрих. Те ще ги подарят после на момичетата си и ето как ще бъдат намерени у тях. Не е ли просто?
— Как ще влезем в палата? — попита Йете, която още не вникваше в демонския план.
— С ключ.
— А, вие имате ключ! Как се добрахте до него?
— Всяка умна домашна помощница си набавя възможно по-скоро собствен ключ или шперц.
— Но ключарят няма право да ви го прави!
— Той, естествено, не е за момичето, а за господарите. Момичето има само грижата те да изгубят ключа. Ясно?
— Да — кимна дебеланата с разбиране. — Момичето отмъква ключа и господарите трябва да си направят друг.
— Да, така беше и при мен. И господарите дори не забелязаха загубата. Когато баронесата бе откарана по настояване на нейния мъж в лудницата на Роленбург, аз присвоих ключа и баронът въобще не се сети за него. Сега е необходимо само да отида да го взема и после можем да се вмъкнем в палата, без някой да ни забележи.
— Но ще можем ли да отворим и касетата?
— Да. Аз имам и този ключ. Баронесата мислеше, че го е забутала някъде. Не искаше мъжът й нещо да разбере и тайно поръча нов. Естествено, го получи.
— Много ли са накитите в касетата?
— Е, плячката няма да бъде грандиозна, тъй като в последно време нещата на господарите не бяха особено блестящи. Забелязах го. Но въпреки това, освен отмъщението, ще завъртим една добра далавера. Ще делим, а после ще скрием нещата, докато стане възможно да ги продадем без риск.
— Няма ли да бъде по-добре сама да отидете до палата, фройлайн Нойман?
— Не. Имам нужда от втори човек и това сте вие. Или може би искате да се откажете от отмъщението си? Впрочем никой няма да ни спипа. Ние ще погледнем дали някъде не свети прозорец. Ако е такъв случаят, няма да рискуваме. Но ако всички прозорци са тъмни, няма от какво да се страхуваме.
— Ще ни видят, когато отваряме голямата порта.
— Не е необходимо да го правим. Ще минем през портичката и през стаите на господаря. Там познавам всеки ъгъл. Естествено, ще си светим.
— Отдолу ще видят светлината!
— Ако го вършим глупаво, да. Но ние ще постъпим умно. Аз имам един малък ветроупорен фенер, който може да се затъмнява по желание!
— Има още няколко неясноти. Дори и да пипнем бижутата, това нищо няма да ни ползва. Та нали двамата полицаи ще кажат, че са купили пръстените от Менерт.
— Той обаче ще заяви, че това не е вярно. Ще им продаде откраднатите, но ще твърди противното. Ще покаже скици на двата пръстена, които им е продал, и те наистина ще бъдат намерени у тях. Така двамата шпиони ще бъдат изобличени.
Бавно мислещата Йете поклати глава. Но сърцатата камериерка продължи със строг тон:
— Значи решавайте! Нямаме време за губене. Ще участвате ли?
— Направо ми иде да се откажа!
— Тъй! Вие сте измамена. Баща ви ще умре в кафеза или на ешафода. Цялото ви семейство ще се сгромоли в нещастието, а в замяна вие ще позволите на милия си Фридрих да вдига сватба и после да прави още и кръщенета!
Думите подействаха и Йете обяви:
— Ще участвам.
— Останете тук, аз ще отида да взема ключовете.
Стана и пристъпи към Менерт, който се бе облегнал наблизо на един пиластър.
— Е, имате ли някакъв план? — попита той.
— Да, и то много добър.
— Мога ли и аз да се включа?
— Да. Ще ме отведете до къщи. Но поставям условието преди това да вземете от магазина си два дамски пръстена с камъни-имитация.