— С каква цел?
— По-късно ще научите. Нека бъдат такива, каквито двамата полицаи евентуално биха харесали. Освен това ще трябва по-късно да можете точно да ги опишете.
— Няма проблем. Значи искате веднага да ги имате?
— Веднага! Но никой нищо не бива да разбере.
— Тръгвам незабавно!
Бързо излезе. Тя хвърли един триумфиращ поглед на Йете и бавно го последва.
Якоб Симеон се яви съгласно уговорката с барон Фон Фалкенщайн точно в един часа при фонтана на Алтмаркт. Там завари владетеля на замъка и дъщеря му. За негово учудване тя носеше мъжко облекло.
— Е, как стоят нещата с ключовете? — попита хер Фон Фалкенщайн.
— Имам ги.
— Значи можем да пристъпим към работа?
— Да. По улиците вече е много спокойно. Можем да рискуваме.
Когато стигнаха до Съдебната палата, най-напред разузнаха наоколо. Не се виждаше и чуваше жива душа. Ключът отвори. Те влязоха и заключиха след себе си. После запалиха един фенер със затъмнителни бленди.
— Сега да дойде някой! — каза баронът.
— Мен няма да заловят — заяви неговата решителна дъщеря. — Имам един добре зареден двуцевен джобен пистолет.
— С него всичко бихте оплескали — обади се Симеон. — Изстрелът само би примамил преследвачите. Аз си взех по-добро оръжие. Ето, вижте, един „убиец“ (палка с оловна топка накрая, използвана като оръжие). Работи безшумно и сигурно. Да вървим!
— Запознат ли сте с обстановката?
— Много точно! Естествено добре съм се осведомил.
Ослушваха се при всяка нова извивка на коридора или стълбището. Най-сетне Симеон спря пред една врата.
— Това е стаята, която търсим.
Оказа се, че ключът, с който се беше снабдил, е истински шперц. Симеон отвори вратата, влязоха и заключиха грижливо след себе си. Сега тук имаше две отворени врати, които водеха надясно и наляво в съседни стаи. Внимаваха светлината от фенера да пада така, че отвън да не може да бъде забелязана.
— Ето ни на мястото — каза баронът. — Но къде са прибрани нещата?
— В един шкаф. Трябва да го потърсим.
Шкафове имаше само в съседната стая вдясно. С помощта на донесените ключове започнаха да ги отварят и преглеждат. Стараеха се да не оставят следи от присъствието си. Най-сетне намериха едно сандъче, в което откриха търсеното.
— Това е! — рече Якоб Симеон. — Сега трябва бързо да ги проучим! След това отново ще ги сложим вътре.
— Покажете ги! — Теодолинде разгледа внимателно материята, начина на изработка и бродерията на детските неща на светлината на фенера и каза: — Не е необходимо да ги вземаме! Листове и моливи тук има достатъчно. Аз ще изготвя точни рисунки, по които ще изработим копията. Утре вечер ще бъдем готови и ще можем да извършим подмяната.
Това беше удобно и за златаря. Рисунките бяха точно изготвени, след което тримата отново потеглиха. Погрижиха се, естествено, да оставят всичко така, както го бяха заварили.
Ние ще оставим тримата съзаклятници сами с плячката им и ще се върнем в разказа няколко часа назад. Сцената между Менерт, бившата камериерка Хулда Нойман и дебелата Йете в „Тиволи“ не беше останала незабелязана. В залата се намираше и една друга наша позната личност — веселият тимпанист Хаук, който днес, наистина, като че не се намираше в добро настроение. До него седеше третият виолинист. В една пауза той каза на Хаук, поклащайки глава:
— Какво става днес с теб? Сякаш си друг човек! Що за физиономия правиш?
— Имам тения.
— Да, но в главата, не в тялото!
— Е, да. Нещо ме гложди.
— И какво?
— Че трябва да седя тук и да правя музика, за да могат другите да танцуват.
— Всички добри духове! Какви са тия капризи? Никога не си имал такива мисли!
— Но днес да.
— Личи си. Преди малко сбърка цели четири такта! Подобно нещо още не беше ти се случвало.
— Е, при едно такова лице може и да се случи — ухили се тимпанистът Хаук. — При това положение на някой друг може и нещо повече да се случи.
— За какво лице бълнуваш, бе?
— Че не виждаш ли?
— Чумата го взела! Виждам стотици лица! Кое имаш предвид?
— Да, де! Мда-а! Мислех си, понеже на мен ми е направило впечатление, трябва и твоите очи да са все към него отправени. Виждаш ли отворената врата за другото помещение?
— Да. Достатъчно голяма е според мен.
— Вътре седят хора. Но оттук човек може да види само най-задната ъглова маса и тя седи там.
Хаук посочи с пръст мястото. Виолинистът подсвирна тихо и отсъди:
— Прекрасна! Наистина прекрасна!
— Какви очи!
— Като гранати!
— Каква коса!
— Много по-красива отколкото на моята старица!
— Това имах предвид! Това носле, устата!