— Следотърсачеството не включва разкриването на тайните на народа им. Нито търговията.
— Така е — съгласи се Денил. — Затова трябва да ги накараме те да дойдат при нас. Това не е нещо, което можем да постигнем насила. Пък и вече сте се опитвали.
Ачати кимна.
— Така е. Ние не сме търпелив народ. — Той погледна към Денил и се усмихна. — Не се и съмнявам, че ще успееш да ги убедиш да поговорят с теб. Дано присъствието ми не ти попречи.
Денил срещна погледа му.
— Ще се обидиш ли, ако опитам да го направя сам?
Мъжът поклати глава. Денил не откъсваше очи от неговите.
— А ако не споделя с теб всичко, което науча?
Ачати повдигна вежди и в очите му се промъкна студенина, но въпреки това той поклати глава.
— Ще приема, че това може да е политически необходимо. Но по-добре ще е въобще да не споменаващ че криеш нещо. Ала се надявам, че ще споделиш всичко, което е важно за безопасността на Сачака — по-скоро ще го очаквам от народа, който се опитва да стане наш съюзник.
Денил кимна.
— Ние сме наясно, че всичко, което застрашава Сачака, може да застраши и Киралия. А и съм задължен на теб и на крал Амакира за това, че ме доведохте при Дюна.
Ачати се усмихна и махна презрително с ръка.
— Това не е нищо. Ако го смяташ за услуга, която възнамеряваш да върнеш, обещай ми, че един ден ще ме разведеш из Киралия. Бих искал да видя твоята Гилдия.
Денил наклони учтиво глава.
— Това вече мога да ти го обещая със сигурност.
Лилия нямаше представа къде се намира.
Тя бе изморена и уплашена, и изпълнена със съмнение, че бягството с Лорандра е било добра идея. Вече не можеше да си спомни колко пъти си бе повторила, че го прави, за да спаси Наки. Нямаше представа къде се намира; знаеше само, че е някъде в града.
Първата спирка, която направиха, беше в казанджийницата във Вътрешния град, където Наки бе завела Лилия. Там веднага разпознаха Лорандра и с тях се отнесоха с уважение. Докато тя разговаряше с един мъж, се появи някакъв друг, който се спря, зяпна Лилия и ѝ се ухили. Той не каза нищо, просто стоеше там и се хилеше, докато Лорандра не се върна.
Тогава той внезапно пребледня и бързо се изнесе.
Каретата бе откарала Лилия и Лорандра на едно място отвъд градските стени. От стаите се чуваше силен смях, а ужасяващо звучащите стонове, които се разнасяха иззад една врата, обезпокоиха силно Лилия, докато двете не подминаха една отворена врата и момичето не зърна вътре някаква оскъдно облечена жена.
Тя се почувства ужасно наивна и глупава, но я очакваха още по-лоши неща. Двете продължиха да вървят пеша през студени улички, покрити с кал, боклуци и някой друг треперещ човек, свит пред нечий праг. Накрая се оказаха скрити в сенките, очаквайки трима бандити да приключат побоя си над някакъв изпаднал в безсъзнание човек. Лилия се ужаси, когато Лорандра се приближи до мъжете, и направо изтръпна, когато се оказа, че те познават възрастната жена.
Мъжете я поканиха в къщата, която се оказа дом на няколко члена на бандата, които биваха наемани за «тежка работа». Докато Лилия слушаше мълчаливо, тя се досети, че те официално се занимаваха с повдигането и носенето на тежки товари, но всъщност пребиваха и убиваха хора.
Мъжете се държаха изненадващо мило с нея. Попитаха я дали е гладна и ѝ предложиха да седне в най-здравия стол в гостната. Макар тя да последва примера на Лорандра и да каза, че не е гладна, водачът им изпрати един от групата да купи за нея хляб от местната пекарница. След това тикна една халба с бол в ръцете ѝ и тя реши, че няма да е благоразумно да откаже.
Болът беше много сладък и от него ѝ се приспа. Късният час като че ли не
притесняваше Лорандра, която говореше и обикаляше безспир. Последва едно по-продължително пътуване. Лилия вървеше след водачката си през объркваща поредица от стаи, коридори и тунели, излизайки съвсем рядко на чист въздух. Най-накрая двете се спряха в една топла стая и когато Лорандра ѝ посочи един стол, Лилия се стовари в него.
Той се оказа изненадващо удобен. Беше доста по-нов от останалите, които бе видяла в къщите и сградите, през които бяха преминали. Лилия се огледа и забеляза, че украсата и обзавеждането на стаята са доста скъпи. Тя чу името си и осъзна, че срещу нея седи мъж, който я наблюдава с присвити очи и е наистина добре облечен. Той се усмихна и момичето се насили да му се усмихне в отговор.
— Приятелката на изчезналото момиче — каза му Лорандра.
Той кимна и погледна Лилия със сериозно лице.
— Тогава трябва да намерим Наки. Слънцето вече изгря. Минали са много часове от бягството ви. Имам стая, където можете да поспите, ако желаете.
Лорандра се поколеба.