Сред публиката се надигнаха протести. Лоркин се почувства така, сякаш някой го бе ударил в стомаха. «Това не е наказание. Това е отлагане. Накрая, когато решат, че достатъчно са се правили на разкаяни, те ще ѝ позволят да използва познанието, което открадна от мен». Той се почувства предаден. Измамен. «Може би планът е бил такъв от самото начало». Лоркин се сети за предупреждението на Тивара… Възраженията секнаха и той се огледа, за да разбере каква е причината за това. Кралицата бе станала от креслото си, стиснала за опора едната му облегалка.
— В замяна на тормоза, който е преживял — каза тя, — и на тайните, които са му били отнети, Лоркин ще бъде научен на изкуството на камъкотворството.
Лоркин я зяпна смаяно. Тя срещна погледа му и очите ѝ проблеснаха развеселено. Младият мъж усети, че устата му е отворена, затвори я бързо и наведе поглед. Изпълни го неочаквано вълнение. «Най-после! Нова магия, която да отнеса на…» Въодушевлението му се изгуби също толкова бързо, както се беше появило. Той не можеше да отнесе това познание на Гилдията. Той бе затворен тук, в Убежището, завинаги. «Освен това напускането на Убежището би означавало да изоставя Тивара». След като Изменниците притежаваха познанието за лечителството, той вече не разполагаше с нищо, с което да ги примами да търгуват с Гилдията и Обединените земи. Лоркин разбра, че се е провалил. Изменниците вече разполагаха с лечителството, а Гилдията не знаеше нищо за камъкотворството.
«Все пак не трябва да губя надежда. Може би един ден все пак ще ми позволят да си ида. Бих могъл да избягам, но ако се проваля, те повече няма да ми се доверят. Трябва да съм търпелив».
Той отново погледна към кралицата. Тя му кимна веднъж и се обърна към Говорителките. Израженията на шестте жени бяха напълно различни. Няколко изглеждаха ужасени, няколко се усмихваха одобрително, а Савара всъщност изглеждаше изненадана и леко обезпокоена. Публиката обсъждаше оживено. Лоркин улови както разтревожени и ужасени погледи, така и одобрителни усмивки.
Звънецът на Риая отново звънна. Тя се изправи.
— Присъдата на Калия е произнесена. Наказанието е определено. Този процес е приключен и законът на Убежището е спазен. Нека камъните продължат да пеят.
Събралите се хора произнесоха ентусиазирано ритуалните думи, след което всички се запътиха към изхода сред какофония от гласове и стъпки. Лоркин чу викове откъм коридора, където новините бързо се разнасяха.
— Добре, радвам се, че всичко приключи — каза той.
— Не съвсем — отвърна Тивара.
Той я погледна.
— Някой трябва да те научи на камъкотворството.
— Ти?
Тя поклати глава.
— Никой не би поверил най-важните си тайни на хората, които изпраща да живеят като шпиони сред врага. Пък и никога не съм имала търпението да го науча.
— Предпочиташ да се преструваш на робиня пред камъкотворството? — Той се намръщи. — Толкова ли е трудно?
Тя го потупа по ръката.
— Не се тревожи. Всъщност не е толкова опасно, щом разбереш какво правиш. Хайде. За разлика от теб аз не съм получила обилна закуска и здрав сън. Да идем да похапнем.
Тя отново го хвана под ръка и го поведе към потока от хора, който се изтичаше към коридора. За негова огромна изненада и удоволствие там той получи много извинения и съчувствени потупвания по рамото. Реши, че въпреки всичките си недостатъци,
Изменниците са добри хора. Особено след като се сети, че онова, което му бе причинила Калия, беше причинявано всеки ден на хиляди роби в останалата част на Сачака.
— И да, засега ми е позволено да те виждам — каза му Тивара. Той ѝ се ухили и тя му се усмихна в отговор.
Сония почука на вратата на стаята за лечение. Тя се отвори и магьосницата отбеляза развеселено, че Дориен изглежда облекчен.
— А, добре — рече той. — Краят на смяната ми, нали?
— Да. Как се справяш? — попита тя.
Той въздъхна.
— Изтощително е. В края на деня усещам, че запасът ми от магия е изчерпан.
— Да, в заетите дни. — Сония сви рамене и седна на един от столовете за пациенти. — Ако не използваме силата си всеки ден, тя просто се хаби. — «Макар че ако той я използва твърде много, няма да ми е от полза, когато се изправим срещу Скелин. Ще трябва да поговоря с лечителите за натовареността му».
— О, не се оплаквам. Съгласен съм. Просто не съм свикнал. — Той се навъси. — Алина и момичетата също не са свикнали.
Сония се намръщи.
— Трябва да използваш магия вкъщи? Предполагам, че можем да намалим…
— Не, не става въпрос за това. Аз… Предполагам, че умората ме прави раздразнителен. Алина е доста… — Той махна с ръка, мръщейки се докато търсеше подходящата дума. Сония зачака, макар през ума ѝ да минаха няколко — ревнива, със силно чувство за собственост, неуверена — които не можеха да бъдат определени като учтив начин да опише поведението на съпругата му.