— Да. — Погледът на жената бе твърд, а гласът — изпълнен с увереност.
Надявайки се, че не прави голяма грешка, Лилия стана от стола.
— Добре.
Жената се ухили хищнически.
— Последвай ме.
С един грациозен подскок тя се озова върху масата и се протегна към тавана. Лилия не беше забелязала капака, който се отвори безшумно. Жената подаде ръка на Лилия, помогна ѝ да се качи на масата, след което я хвана за ханша и я повдигна нагоре. Лилия преглътна изненадата си от почти мъжката ѝ сила. Главата и раменете ѝ се озоваха в таванското помещение. Тя се хвана за рамката на капака и, подпомогната от телохранителката, се изкатери горе.
Жената бързо се изкачи след нея, залюля капака и го придърпа към себе си. После постави пръст на устните си и бавно, и безшумно запълзя към далечната стена. Лилия я последва, внимавайки да поставя ръцете и коленете си предпазливо върху таванските дъски, за да не издава шумове. Тя се ослуша за някакви звуци, които биха издали, че отсъствието им е разкрито, но не долови нищо.
«Какво правя? Трябваше да остана с Лорандра. — Но нещо ѝ подсказваше, че телохранителката е права. Лорандра сигурно можеше да ѝ помогне да намери Наки, но щеше да ѝ се наложи да плати ужасна цена. — Дано тази жена е права. Ако не успее да намери Наки, ще ѝ кажа да ме върне на Лорандра».
На края на сградата двете се озоваха пред триъгълна стена. В средата ѝ се виждаше някакъв прозорец и жената запълзя към него. Когато го отвори, през него нахлуха студ и дъждовни капки. Телохранителката се преви на две, протегна крак през отвора и внимателно се промуши от другата страна. Лилия я последва и се озова върху съседния покрив. Жената се уви в палтото си и притича до ръба, където отново приклекна. Съдейки по пропастта между покрива и стената на съседната сграда, между тях сигурно минаваше път. Тя внимателно се придвижи напред. Дъждът бе направил покрива много хлъзгав. Щом Лилия се приближи до нея, жената леко се отдръпна назад.
— Иска ми се да стигнем до онази сграда. — Тя посочи триетажната каменна къща от другата страна на пътя. — Виждаш ли онези въжета?
Телохранителката сочеше две въжета, които бяха опънати над пътя няколко къщи по-нататък. Лилия кимна.
— Можем да минем по тях, след което да се върнем по покривите, а през онова таванско прозорче ще успеем да се спуснем до улицата.
Лилия погледна към въжетата и внезапно се изпълни с възхищение към жената.
— Това го правиш непрекъснато, нали?
Телохранителката се усмихна.
— Ние сме ги опънали там. Човек никога не знае кога ще се наложи да бяга отнякъде.
Лилия кимна към пътя.
— Някой гледа ли насам?
Жената се наведе през ръба, огледа улицата и поклати глава.
— Тогава имам по-добро предложение — каза Лилия. — Дръж се за мен и не викай.
Тя извлече малко енергия от източника си и създаде диск под краката им. Изгубила равновесие, жената разпери ръце и Лилия ги хвана, за да я стабилизира. После пренесе и двете през пътя до покрива на съседната сграда. Когато краката им докоснаха керемидите, жената я погледна втренчено.
— Рек сбърка. _Наистина_ си си върнала силата.
Лилия кимна, после погледна към покрива на пивницата.
— Но тя не е.
— Това са най-добрите новини за тази нощ. — Жената се придвижи до таванското прозорче. То бе залостено отвътре. Тя го отвори с един рязък ритник. Когато Лилия я последва в тъмната стая, телохранителката бързо отиде до вратата, отвори я и се ослуша. После се прокрадна надолу по стълбите, надничайки през вратите по етажите. — Нищо. Като че ли няма никой вкъщи. Това е втората най-добра новина за тази нощ.
— Ти разби прозореца, без да си сигурна, че няма никой?
Жената сви рамене.
— Щях да се справя.
Лилия реши, че не иска да разбира как. Последва спасителката си в една спалня. Жената отиде предпазливо до прозореца.
— Не се приближавай твърде — предупреди я тя, след което се напрегна. — Аха. Ето ги. Ако се бяхме забавили повече, щяха да ни забележат.
Лилия се приближи до страничната рамка на прозореца и надникна навън. По улицата тичаха няколко фигури. Някакво движение привлече погледа ѝ към покрива, където двама души се придвижваха по керемидите. Единият сочеше въжетата, а другият оглеждаше покривите.
— По-добре отново да затворя онзи прозорец — промърмори жената. Тя бързо изтича
на горния етаж и Лилия чу приглушен трясък, за който се надяваше, че не се е чул навън. За щастие дъждът се бе засилил. Може би бе заглушил трясъка.
Жената отново се появи. Този път носеше два стола, които разположи от двете страни на прозореца. Тя седна на единия и посочи другия на Лилия.
— Засега ще останем тук — каза ѝ телохранителката, докато отново оглеждаше улицата. — Те ще тръгнат по познатите маршрути, няма да претърсват къщите. — Тя се ухили. — Предполагам, че ако аз знаех, че си възвърнала силата си, а Лорандра не го знаеше, двете можехме просто да излезем оттам, но тогава пък щяха да ни преследват. А и има нещо удовлетворяващо в това да изчезнем незабелязани и да се скрием право под носа на врага. — Внезапно усмивката ѝ се стопи и тя се намръщи, сякаш се бе сетила за нещо лошо.
— Какво има?
Жената изкриви лице.
— Като изключим това, че си загубих работата, трябваше да свърша и някои други неща. Хората ще чакат съобщението ми и когато то не се появи, ще започнат да се тревожат за мен.
— Ох. — Лилия почувства как я жегва вина. — Ами… благодаря за помощта — и за предложението да намериш Наки. Сигурна ли си, че можеш да я намериш?
— Ще я намерим. Като междувременно няма да те молим да предадеш Обединените земи. — Жената стана. — Всъщност така и не се запознахме. Макар че предполагам коя може да си.
— Да. Аз съм Лилия, ученичката, която случайно научи черната магия — рече момичето и се усмихна накриво.
— За мен е чест да се запознаем, лейди Лилия. — Жената леко се поклони. — Моето име е Аний.