Ачати не искаше някакво обвързване. Поне така изглеждаше на пръв поглед. И въпреки че Денил трябваше да се чувства отблъснат от признанието, че сачаканецът ще го убие, ако му бъде наредено… мисълта за това странно го възбуждаше.
— Значи… не би се поколебал? Нито за миг? — попита той.
Ачати се усмихна, отблъсна се от стената и се придвижи към средата на басейна.
— Е, може би малко. Би могъл да дойдеш тук при мен и да се опиташ да ме убедиш да се поколебая по-дълго.
Денил се засмя на поканата на приятеля си и се придвижи към средата на басейна. Последваха няколко бавни удара на сърцето и двамата не сваляха погледи един от друг. Времето като че ли забави своя ход и спря.
После и двамата се сепнаха, дочувайки приглушени гласове откъм входа на банята. Те бързо се разделиха и застанаха така, че да видят кой идва. Денил с облекчение забеляза, че вратата все още е затворена.
Гласовете утихнаха и се чу тихо почукване. Ачати погледна към Денил с очевидно раздразнение.
— Наредих на робите да не ни притесняват, освен ако не е нещо спешно.
— По-добре да видим какво не е наред — отвърна Денил.
Ачати излезе от басейна и привлече с магия един от халатите.
Уви се в него и отиде до вратата.
— Влез.
Вратата се отвори. Щом видя Тайенд да наднича през нея, Денил побърза да придаде на лицето си каменно изражение. «Колкото по-раздразнен изглеждам, толкова по-подозрителен ще бъде». Но той усещаше как кръвта му кипи от гняв.
— Прекъсвам ли нещо? — попита Тайенд. — Робите казаха, че сте тук и след като ми препоръчахте тази баня, сметнах, че ще е неучтиво да не дойда да я видя.
— Моля, заповядайте — отвърна Ачати. Той посочи с жест на Тайенд измиващия басейн и му обясни процедурата. След това той се върна при Денил, усмихна му се и само с устни произнесе обещание.
По-късно.
Скоро след като Лоркин се върна в лечебницата, пристигна една магьосница, която трябваше да го отведе в пещерите на камъкотворците. Той тръгна с неохота, защото жената, която заместваше Калия, все още не бе разбрала къде се намира всичко и от какви болести се възстановяват болните, които лежаха в леглата. Но щом придружителката се появи, тя бързо го пропъди с махане на ръцете.
— Върви — нареди му тя. — Ще се оправя.
— После ще се върна — обеща той.
Магьосницата му се усмихваше срамежливо и докато го водеше към пещерите, не каза почти нищо. Това бе изключително необичайно за Изменница, затова той устоя на изкушението да я въвлече в разговор. Щом израстването на място, където управляваха жени, не ѝ беше дало смелост и самоувереност, значи смущението ѝ произлизаше отнякъде другаде и опитът да го преодолее можеше да нанесе повече вреда, отколкото добро.
Тя го поведе към недрата на планината, по-навътре от местата, където предпочитаха да живеят Изменниците. Коридорът беше криволичещи те подминаха множество отвори към пещери и от двете му страни. Последния път, когато бе минавал оттук, Лоркин бе решил, че няма да е редно да показва интереса си към тях, след като го извеждаха от пещерата, където го бе завел Ивар. Сега беше свободен да надникне вътре.
Пещерите имаха различни размери и форми. На места върху пода очевидно бе работено, за да го изравнят, но неправилните, ъгловати стени бяха оставени непобутнати. В една по-голяма пещера Лоркин забеляза, че към стените бяха прикрепени мостчета, които позволяваха да се стига до по-високите им части.
Стените, таваните, а на места дори по пода той виждаше широките ивици с блестящи камъни.
Никоя от пещерите нямаше врати. Това му се стори странно, като се имаше предвид, че тази част от града криеше магическите тайни на Изменниците. «А може би тайните не могат да бъдат извлечени от камъните. Сигурно могат единствено да бъдат прехвърляни от съзнание в съзнание, като черната магия». А може и да бяха записани в книги, пазени в някоя сигурна стая.
Криволичещият коридор стигна до друга пещера. Водачката му влезе вътре и Лоркин видя, че пещерата преминава в друга, после в трета и така нататък. В стените и пода на коридора имаше пукнатини, които можеха да бъдат прескочени с лекота. Понякога минаваха над по-големите цепнатини по мостове, направени от същия камък като стените.
Накрая се озоваха пред една врата.
Придружителката му почука, усмихна му се и бързо се отдалечи, преди Лоркин да успее да ѝ благодари. Той се обърна и видя, че вратата е отворена. Отвътре се разнесе глас.
— Влизай, Лоркин.
Младият мъж разпозна гласа на говорителката Савара. Щом влезе в стаята, той видя, че двете с говорителката Халана седят на два стола, които с още три други образуваха кръг. Савара махна с ръка към един от тях и Лоркин седна.