«И накрая останах леко разочарован. Не станах по-силен. Не получих никакви нови умения. Мога само по-лесно да разбирам и да извършвам процеса на камъкотворството — което няма да е от голяма полза за Гилдията, освен ако не се намерят някакви пещери с кристали в Килария или не открият как да ги създават по друг начин».
Овладяването на черната магия му осигури един по-реалистичен поглед към собствената му магия, силата и уязвимостта му Той подозираше, че е възможно един кристал да бъде научен да изпълнява някаква задача и без да се използва черна магия, но това щеше да е като да работи със завързани очи — нямаше как да разбере дали го прави както трябва, колко магия може да понесе камъкът и дали е готов за използване.
Лоркин погледна към малкия зелен кристал в ръката си. През по-голямата част от процеса той бе прикрепен към стената и на няколко пъти магьосникът го губеше сред множеството заобикалящи го кристали. След като впечата достатъчно количество от щампата върху него, той го свали от стената и го дообработи на масата.
Това изискваше дълги периоди на пълно съсредоточаване. Сега той вече разбираше защо Тивара бе казала, че не ѝ достига търпението да се занимава с камъкотворство. Говорителката Ханала му беше казала, че създаването на камъни, които излъчват топлина или експлозивна сила, може да бъде опасно, ако творецът изгуби концентрация, вложи твърде много магия в него или камъкът се окаже дефектен. Затова голяма част от камъкотворството се извършваше в отдалечени пещери, в които достъпът беше забранен, освен за поканените от камъкотвореца, който работеше там.
Лоркин създаваше излъчващи светлина камъни. Той се научи и как да ги зарежда с магия, макар процесът да беше по-труден. Беше и по-опасен, защото обучаващият се камъкотворец лесно можеше да влее твърде много енергия или да изгуби концентрация. Лоркин можеше да поиска копиращ камък. Този тип камъни създаваха безброй копия на модела, впечатан в тях— особено онези, които бяха обучени в по-сложна магия. Но говорителката Халана изискваше от учениците си да се научат да работят без помощта на копиращи камъни, за да не свикнат твърде много да им се доверяват.
Вибрациите вече бяха спрели. Лоркин огледа стаята. Останалите камъкотворци се бяха върнали към работата си, навели глави над масите. Той си пое дълбоко дъх и започна да прави упражнение за успокояване на съзнанието. Младият мъж не знаеше дали Изменниците имат подобни упражнения, но най-простичките, на които се беше научил в Университета, сега се оказваха много полезни.
Тъкмо се накани да насочи мислите си към камъка, когато чу някой да произнася името му. Той надигна глава. Към него вървеше Говорителката Халана.
— Как върви, Лоркин? — попита тя, щом стигна до масата му.
— Добре, Говорителко Халана — отвърна той. — Поне още нищо не се е объркало.
Тя се усмихна накриво, с вече добре позната му мрачна усмивка, и вдигна камъка. Лоркин бе забелязал, че всичко, с изключение на най-новите камъкотворци, имаха подобно изпълнено с фатализъм чувство за хумор. Макар тук рядко да се случваха произшествия, все пак ги имаше. В пещерите Лоркин бе видял няколко жестоко белязани жени. Веднъж един от по-новите камъкотворци му каза, че някои от тях работят сами не само за да избягват опасното отвличане на вниманието, но и защото предпочитаха останалите да не виждат белезите им. Някои от жените се хранеха, спяха и работеха непрекъснато във вътрешните пещери, като почти не излизаха от тях.
След като огледа напрегнато камъка, Халана го остави на мястото му.
— Добре се справяш— каза тя. — Малко по-добре от повечето първи камъни. След няколко дни ще можем да го активираме.
Той се усмихна.
— А след това?
Тя улови погледа му, поколеба се за миг, след което сви рамене.
— След това ще те прехвърлим на по-важни задачи. Утре отново ще те проверя.
След тези си думи тя се обърна и отиде при следващия ученик. Лоркин я проследи с поглед, чудейки се какво ли означаваше колебанието ѝ. Като че ли въпросът му я беше изненадал и тя бе предполагала, че той вече е наясно.
«Може би не е мислила толкова напред. Или не е свикнала учениците да питат какво ще учат след това. Или отговорът е твърде очевиден».
Локрин сви рамене и се обърна към камъка с намерението да помисли по-късно върху това, както все по-често правеше напоследък.
Лилия използва малко магия, за да затопли водата в кофата. Не смееше да я загрява много, за да не забележат останалите прислужници парата, да не се досетят, че не е ходила в кухнята, за да я затопли на печката, и да не започнат да си задават въпроси за нея. Тя коленичи на пода, потопи парцала във водата и започна да търка.