— Да. Мисля, че да. — За миг през лицето ѝ премина замислено изражение, после тя продължи напред.
Лилия осъзна, че дъждът е спрял. За сметка на това вече се сипеше сняг и беше станало още по-студено. Тя пъхна ръце дълбоко в джобовете си, но бързо съжали за това, защото събралата се на дъното им мръсотия се наби под ноктите ѝ.
— Добре — каза Аний по-скоро на себе си, отколкото на Лилия.
— Надявах се да завали сняг. Той ще задържи хората по домовете им.
— Тя заметна през глава качулката на палтото си.
— А каква е втората причина? — попита Лилия.
Аний се намръщи.
— Втората причина за кое?
— Да попречиш на тази среща.
— О. Да. — Аний се намръщи. — Макар да каза, че няма да го направи, не съм съвсем сигурна, че няма да те предаде.
«На Гилдията» — довърши изречението наум Лилия.
— Значи си му предана, но не му вярваш.
— О, напротив — увери я Аний. — Готова съм да му поверя живота си. Проблемът е, че не бих му поверила живота на други хора.
— Това не ми прозвуча много успокояващо.
— Осъзнавам го. Но въпреки това трябваше да ти го кажа. Той си е такъв.
В този момент на Лилия ѝ проблесна.
— Крадец?
Аний я погледна и се намръщи.
— Толкова ли съм прозрачна?
Лилия се усмихна.
— Или е това, или аз ставам все по-добра.
— Имаш ли нещо против?
— Не. Вече разбрах, че за да намеря Наки, трябва да работя с разни сенчести типове.
— И аз така си помислих, след като бе готова да се довериш на онази убийца, макар да знаеше коя е.
— Не съм се доверявала на Ло… онази жена — поправи се Лилия. — Възползвах се от възможността, защото не можех да се сетя за друг начин да намеря Наки. — Тя погледна към Аний. — Как можеш да си сигурна, че Сери няма още днес да ме предаде на Гилдията?
Аний се засмя.
— Дадох му добра причина да те задържи.
— Каква е тя?
— Ще те използваме за примамка да хванем Скелин.
Лилия се спъна и спря.
— Ще ме…
— Аний!
На пресечката пред тях се беше появила една жена. Двете се обърнаха към нея. Тя беше висока и много слаба. Стрелна с поглед Лилия, след което се втренчи в Аний.
Аний изруга тихо и тръгна напред.
— Хейла. Следиш ли ме?
Погледът на жената не потрепна.
— Да. Искам да говоря с теб.
Аний скръсти ръце.
— Говори тогава.
Хейла погледна към Лилия.
— Насаме.
Аний въздъхна отиде до ъгъла и се спря.
— Тук е достатъчно насаме.
Жената изглеждаше така, сякаш се канеше да възрази, но после поклати глава и бързо отиде при нея.
Двете започнаха да разговарят тихо. Лилия успя да дочуе само няколко думи. Хейла каза «съжалявам» няколко пъти. Наблюдавайки лицето на жената, Лилия разчете вина, съжаление и странно, глад. Раменете ѝ се отпуснаха. Ръцете ѝ се движеха бързо, тя дори посегна към Аний, но бързо се дръпна назад.
Аний, от друга страна, изглеждаше спокойна и учтива, но напрежението в стиснатите ѝ зъби и присвитите очи подсказваше, че тя сдържа гнева си. Колкото по-дълго Лилия наблюдаваше Аний, толкова повече се убеждаваше, че вижда още нещо в лицето на спасителката си. Не можеше да разбере дали е надежда или болка. Тогава жената каза нещо, Аний потрепна и разтърси глава.
Жената внезапно я посочи с пръст и каза нещо с нисък глас. Аний се засмя горчиво.
— Ако можеш да го намериш, кажи му, че е копеле. Той знае защо.
Жената се обърна и погледна към Лилия.
— Ами тя? Клиент ли е? Трябва ли да я предупредя да държи вратата си заключена? Или е просто заместител?
— Ами тя не се оказа крадец-предател, пристрастен към роета — изръмжа в отговор Аний.
Хейла се обърна рязко към нея и сви едната си ръка в юмрук, но Аний леко промени позата си и внезапно зае готова за бой стойка. Хейла се сепна и отстъпи назад.
— Курва! — изплю тя и забърза надолу по улицата.
Аний я изпрати с поглед, докато жената не се изгуби от погледа им, след което махна с
ръка на Лилия.
— По-добре да си отваряме очите на четири — каза тя. — Може и да ни последва — или да изпрати някой друг да ни следи.
Тя тръгна отново по уличката, после избра един тесен, покрит проход между две сгради, който ги отведе до друга улица.
— Коя беше тя?
— Ако щеш вярвай, стара приятелка. — Аний въздъхна. — Някога бяхме много близки, докато тя не се опита да ме продаде на един от враговете ни, за да си купи роет.
— Какво искаше?
— Пари. Отново.
— Заплаши ли те?
— Да.
— Да ме прощаваш— каза Лилия, — но и ти имаш моя късмет в подбирането на приятелите си.
Аний не се усмихна. Вместо това изглеждаше тъжна и Лилия съжали за думите си.
— Съжалявам.