— Всичко е наред. Приключих с нея — каза Аний и ускори крачка. Лилия изостана назад, но после ускори крачка, за да я настигне.
«Приключих с нея — помисли си тя. — Така казват хората, когато… Чакай малко. Какво извика Хейла? «Трябва ли да я предупредя да държи вратата си заключена? Или е просто заместител?» Това би могло да означава и друго, но…»
Досещайки се за другия скрит смисъл в думите на жената, тя не се сдържа и погледна напред, към водачката си и се замисли. «Може би греша за нея и Сери». Аний не беше красавица, но бе… впечатляваща. Самоуверена, силна и умна. «Всъщност, ако не беше Наки… не, не си мисли такива неща!» Защото това не само бе предателство към Наки, но и щеше да попречи на работата ѝ с Аний.
Пребледнял и разстроен, Тайенд се приближи до Денил и Ачати, които се бяха облегнали на перилата. Тази сутрин той бе решил да вземе само половин доза от лекарството против морска болест, за да не бъде замаян, когато достигнат пристанището. Денил беше напълно уверен, че вечерта Тайенд ще е буден и ще направи всичко възможно двамата с Ачати да не могат да останат насаме. «Не, че това ще ни помогне с нещо, защото Ачати ни предупреди, че следващият ни домакин е… как се изрази той? Осъдителен моралист».
— Добре дошли в Дюна — обяви Ачати, посочвайки приближаващото се пристанище.
«Инава» плаваше към широка долина. От едната ѝ страна бяха надвиснали стръмни скали. През средата ѝ минаваше широка, кална река, която се стичаше в морето. Сиво-кафеникавият воден поток навлизаше доста навътре, преди да се смеси със солената вода. Ачати не бе съвсем точен в изказването си. Долината не беше точно началото на земите на племето Дюна. През последните няколко дни корабът бе плавал покрай тях, макар да нямаше точно уговорени граници. Ширналата се пред тях долина бе мястото, където слизаха пристигащите по море посетители и бе най-близкото до столица за племето Дюна.
За разлика от сухата земя и грубите скали, покрай които бяха плавали насам, долината бе покрита с тучна зеленина. Къщите бяха построени върху високи колове; съдейки по петната върху дървото, нивото на водата се вдигаше много над човешки ръст. До някои от тях се стигаше по стълби, а до други водеха груби стълбища, направени от прикрепени един към друг пънове. Групичката колиби се наричаше Ханива, а долината бе известна с името Нагу.
Капитанът извика нещо на робите, които се пръснаха из кораба. Котвата се спусна и платната бяха събрани.
— Не можем да се приближим по-близо — обясни Ачати. — Водата е твърде плитка заради довлечената от наводненията тиня. Понякога се разразяват бури и разнасят натрупаното, но тъй като те сигурно ще разрушат и дока, който ще построим, няма смисъл да поддържаме залива чист чрез магия.
Когато корабът бе завързан здраво, робите спуснаха една малка гребна лодка във водата. Денил, Тайенд и Ачати благодариха на капитана и се спуснаха по въжената стълба в нея.
Щом стигнаха брега, изчакаха робите да се върнат на кораба и да натоварят пътническите им сандъци и тръгнаха след тях, докато те носеха багажа им към Ханива.
Градът нямаше улици, а просто широки отъпкани пътеки, а къщите като че ли бяха строени, където им падне — често на групички, свързани чрез тесни пътечки. Очевидно наводнения не се очакваха скоро, предположи Денил, съдейки по растенията, които се отглеждаха край къщите. Те бяха засадени така, че да остане място за огромните дървета, чиито плодове висяха на снопове. Всяко дърво имаше дълго стебло, увенчано отгоре с чадъровидна маса от клони или огромни листа. Първоначално Денил се озадачи при вида на високите шипове, които стърчаха от земята, но после видя как някои от тях са покарали листа и осъзна, че това са млади фиданки. Преди да се разлистят, те влагаха цялата си енергия в израстването, за да могат да избегнат наводненията.
Докато минаваха покрай работещите в полето хора, той забеляза, че кожата и телосложението им представляваха нещо средно между набитите кафеникави фигури на сачаканците и сивкавите слаби фигури на туземците. Денил предположи, че расите са се смесвали през вековете. За туземците от племето Дюна не бе типично да се заселват в градове. Те бяха номади.
«Може би тези хора трябва да се смятат за съвсем различна раса — помисли си той. — Може би трябва да се наричат нагуси или ханивани».
След като минаха покрай няколко десетки къщи, робите се запътиха към група сгради, които се издигаха самотни в полето. Веднага си личеше, че те са по-различни, въпреки че бяха построени върху колове от същите материали. Разположението им беше симетрично, като къщата в средата бе три пъти по-голяма от домовете на местните, а до построените около нея по-малки сгради се стигаше по кратък път. До централната къща се стигаше по широко стълбище, до което водеше права пътека. Когато робите стигнаха до него, те се спряха и изчакаха Ачати, Денил и Тайенд да се изкачат преди тях.