— Какво? — попита Лилия.
— Нищо. — Аний извърна глава, после отново я погледна. — Колко близки бяхте двете с Наки?
Лилия погледна към чинията си.
— Много. Е, поне докато не реши, че съм убила баща ѝ.
Аний се намръщи съчувствено.
— Да, това може да постави на изпитание едно приятелство. И то не само за нея, защото е изгубила баща си. Ти сигурно също си наранена, че дори ѝ е хрумнало да си помисли, че ти си го убила.
Лилия погледна укорително Аний. «Но въпреки това тя има право — помисли си момичето. — Как може Наки да си помисли, че аз съм го направила? Особено след като Черната магьосница Сония разчете съзнанието ми и каза, че не съм».
Обичайната поредица от звънтене и почуквания ги предупреди, че някой приближава укритието. Аний скочи, отвърна с поредица от почуквания, след което отвори тайната врата и пусна Сери и Гол в стаята.
— Това беше куриер — каза им Сери. — От Крадеца Енка, един от малцината, които все още не принадлежат изцяло на Скелин. Иска да му помогна да разреши проблем със съседа му, за когото, по думите му, работи магьосник. Той мисли, че мога да уредя Гилдията да я намери.
— Нея ли? — попита Лилия и сърцето ѝ подскочи. — Дали е Наки?
— Той каза, че е жена — отвърна Гол. — Описанието, което даде, не отговаря на Лорандра.
— Лорандра вече няма магия — посочи Аний.
— Може би вече има — отвърна Лилия. — Скелин може да махне блокадата. Но силата на Наки е блокирана.
Сери се намръщи.
— Може би е успяла да я освободи по същия начин като теб.
— Аз можах да го направя само защото научих черната магия. Но Наки не я владее.
— Тогава може би разчита на репутацията си, за да плаши хората, и може би използва различни номера, за да ги убеди, че силата ѝ се е върнала. Енка каза, че все още не я е виждал да използва магията си. Преди да се разкрием, трябва да се убедим, че това е тя и да бъдем подготвени, в случай че това е капан на Скелин. Поне ще знаем, че той и Лорандра няма да се покажат, защото ще очакват пристигането на гилдийски магьосници. Ще накараме Лилия да ни защити от немагьоснически нападения — додаде той и ѝ се поклони.
— Защо не кажеш на Еилдията? — попита Еол и се намръщи. — Ще ни спестят проблемите и риска.
Сери се усмихна и погледна към Лилия.
— Защото ако Лилия спаси Наки, Еилдията ще погледне по-снизходително към
бягството ѝ от Наблюдателницата.
Лилия му се усмихна в отговор. «Не мога да повярвам, че дори си мисля нещо такова за Крадец, но Сери наистина започва да ми харесва».
Крадецът потри ръце и се приближи до креслата.
— Хайде, идвайте да си довършим вечерята, че ни чака измислянето на няколко хитри планове.
— И така — разнесе се познат глас. — Чух, че си завършил първия си камък.
Лоркин се обърна и видя, че по коридора зад него върви Ивар. Той се ухили и забави крачка, за да може приятелят му да го настигне.
— В пещерите на камъкотворците новините се разнасят бързо — отбеляза той.
Ивар кимна.
— Бяхме любопитни как ще се справиш. Камъкотворството не се удава на всеки.
— Разбирам защо. Нужна е твърде голяма концентрация. — Лоркин погледна критично приятеля си. Младежът изглеждаше здрав и отпочинал. — Известно време не съм те виждал. Мислех, че ще се засечем в пещерите.
Ивар се усмихна.
— Няма да ме намериш в пещерите на учениците. Аз работя върху доста по-сложни камъни.
— И си твърде зает, за да посетиш приятеля си?
— Може би.
Лоркин забави крачка.
— Чакай малко. Ти си мъж, значи не владееш чер… висшата магия. Как така можеш да правиш камъни?
Усмивката на Ивар се стопи. Той прехапа долната си устна и го погледна извинително.
— Ами… може и да съм попреувеличил ролята си тук.
Лоркин погледна приятеля си и избухна в смях.
— Какво тогава… Не, всъщност няма да те карам да отговаряш на мой въпрос.
— Помощник съм — каза Ивар и вирна брадичка с подигравателно високомерие. — Понякога доставям допълнителна магия.
— А през останалото време?
— Пещерите не могат сами да се отопляват, а камъкотворците имат дразнещия навик да забравят да се хранят
Лоркин го плесна леко по рамото.
— Всичко това е важно за процеса.
— Да. — Ивар се изпъна. — Така е.
Двамата продължиха да вървят умълчани, излизайки от малкия коридор в една по-широка и многолюдна улица. Лоркин направи няколко крачки, преди да чуе как някой го вика по име. Той се обърна и видя магьосницата, която пазеше стаята на кралицата преди няколко дни, да му маха с ръка.
— Трябва да вървя — каза той на Ивар. — Ще те видя ли утре?