Ивар сви рамене.
— Едва ли. Започвам рано. Напоследък сме много заети.
Лоркин кимна, после забърза към магьосницата.
— Кралицата те вика — каза му тя. После се обърна и го поведе с бърза крачка, провирайки се между хората, които вървяха по коридора. После внезапно го преведе през някаква врата, която водеше към празен тесен проход.
— Не съм предполагал, че това място съществува — промърмори той, щом се озоваха в по-познати части на града.
— Пряк път — каза тя и му се усмихна.
След още няколко завоя двамата се озоваха пред вратата на кралицата. Магьосницата почука и отстъпи назад, когато вратата се отвори. За голяма изненада и удоволствие на Лоркин, пред него застана Тивара. Настроението му се подобри още повече.
— Тивара — каза той, усмихвайки се.
Крайчетата на устните ѝ се повдигнаха леко, както правеше, когато се опитваше да изглежда сериозна.
— Лоркин. Влез.
Както и преди, кралицата седеше на един от подредените в кръг столове. Той притисна длан към сърцето си и за разлика от предишния път тя го поздрави официално.
— Моля, седни, Лоркин — каза кралицата и му посочи с жест съседния до нея стол.
Той се подчини. Тивара седна от другата страна на възрастната жена. Някакво движение край вратата привлече погледа му. Лоркин извърна глава и видя помощничката на кралицата, Пелая, да наднича вътре. Тя му се усмихна и се скри.
— Чувам, че си завършил камък — каза кралицата.
«Новините наистина се разпространяват бързо».
— Да.
— Покажи ми.
Лоркин бръкна в джоба на туниката си и измъкна мъничкия кристал. Кралицата протегна съсухрената си ръка и той го пусна в шепата ѝ.
Тя впери съсредоточено поглед в камъка и той засвети. Устните ѝ се разтеглиха в доволна усмивка и тя го погледна с грейнали очи.
— Много добре. Малко са учениците, които са направили безупречен камък от първия опит. Някой хора биха казали, че камъните са ти в кръвта. — Тя сви рамене. — Очевидно не в буквалния смисъл. — Кралицата му подаде камъка. Светлината избледняваше. — Доволна съм, и то не само защото приемаш онова, което ти предложихме като компенсация за откраднатото от теб познание. Имам задача за теб.
Той примигна изненадано, после усети как сърцето му леко се свива.
— Колебаеш се — каза тя и присви очи. — Какво има?
— Нищо — отвърна Лоркин и добави, защото беше ясно, че не е така: — Очаквах да направя следващия си камък. Да уча още. Но това може да почака.
Зарала се засмя.
— Нима? Е, онова, което Калия открадна от теб, бяха просто основите на
лечителството. Ние ти даваме основите на камъкотворството. Боя се, че ти, също като нея, ще трябва да научиш повече чрез експериментиране, без помощта на натрупаното с поколения познание.
Лоркин кимна, макар въобще да не бе доволен. Не само че нямаше да учи повече, а и на Калия ще ѝ бъде позволено да използва онова, което му бе отнела.
— Освен това няма достатъчно време, за да научиш всичко, което знаем за камъкотворството — каза кралицата. — Съществуват по-належащи въпроси. Затова ти нареждам да напуснеш Убежището и да се върнеш в Киралия.
Лоркин я погледна изненадано и, неочаквано за него, разтревожено. Той не искаше да си тръгва. «Не, това не е съвсем така. Искам да си тръгна. Искам отново да видя майка си и приятелите си. Но искам и да мога да се върна в Убежището. — Той погледна към Тивара. — Ще я видя ли отново?» Тя му се усмихна. Успокояващо. Като че ли искаше да каже: «Ще почакаме и ще видим».
На лицето на кралицата бе изписано многозначително и може би леко закачливо
изражение. Тя погледна Тивара, след това се обърна към него и отново стана сериозна.
— Когато пристигнеш, и ако бъдеш приет добре, трябва да започнеш преговори за съюз между нас и Обединените земи.
Лоркин не се сдържа и възкликна радостно.
«Точно това исках! Е, надявах се Изменниците и Гилдията да започнат да обменят магическо познание _след_ сключването на съюз, а не _преди_ него, но…»
— Тивара ще те преведе през планината, след което ще отпътуваш до Арвис, за да се срещнеш с киралийския посланик. За да скриеш онова, което знаеш за нас, ще ти дадем блокиращ камък. Макар че ако някой реши да разчете съзнанието ти против твоята воля, това ще нанесе политическа вреда на краля и ашаките, те може да решат, че си заслужава заради възможността да ни намерят. Бихме могли да те отведем направо до прохода, който води към Киралия, но през това време на годината пътуването през планините е опасно, защото гладът прави ичаните доста по-смели. — Тя го погледна с ясните си очи. — Ще го направиш ли? — попита тя.
Той кимна.
— С удоволствие.