— Добре. Така, сега искам да ти дам нещо.
Кралицата взе малката кесийка в скута ѝ, която той не бе забелязал. Развърза връзките ѝ и в шепата ѝ изпадна един груб пръстен. Тя го взе, погледна го със замислено и тъжно изражение, и протегна ръка към него.
Лоркин взе пръстена. Халката му беше златна и сърцето му подскочи. «Направен е от баща ми!». Той не спираше да го върти в ръцете си, а камъкът му проблясваше на светлината. «Нима той е владеел камъкотворството? Едва ли». Внезапно в съзнанието му проблесна отговорът. «Това е кръвен камък!»
— През цялото време си общувала с него!
Зарала кимна. Погледът ѝ беше замъглен.
— Да. За известно време.
— Значи си знаела защо не се е върнал тук!
— Ако изобщо е взимал някакво решение за това, никога не го е споделял с мен. — Тя въздъхна. — Знам, че се завърна у дома от страх, че ичаните ще нападнат страната му, но аз смятах иначе. Не вярвах, че има такава опасност. А след това… винаги се появяваше нещо, което да му попречи да напусне Киралия. А нашата сделка не включваше само размяната на висша магия и свобода за лечителство. — Тя поклати глава. — Така и не успях да приема едно от нещата, на които се бях съгласила. И при мен ситуацията у дома бе по-трудна за овладяване, отколкото се бях надявала. А след като дъщеря ми умря, аз… аз спрях да общувам с него. Знаех, че отчасти съм виновна за смъртта ѝ, защото поисках твърде много неща от него и се съгласих да дам твърде много в замяна.
Старата кралица си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Слабичките ѝ рамене се вдигнаха и отпуснаха.
— И двамата бяхме млади и идеалисти, смятахме, че можем да постигнем много повече. Аз вярвах, че той ще се върне. Моите хора не се съгласиха и аз не успях да ги убедя в противното, без да им разкрия в какво всъщност съм се провалила. — Тя се наведе напред, хвана ръцете на Лоркин в своите и сгъна пръстите му около пръстена. След това вдигна глава и го погледна втренчено.
— Изпращането ти в Киралия е донякъде стъпка към изпълнението на едно от обещанията ми. Надявам се само, че за разлика от баща ти, аз ще доживея да го изпълня докрай. Сега тръгвай. — Тя пусна ръцете му и се облегна назад. — Тивара е готова, а нощта днес е ясна. Внимавай и се пази.
Той се изправи и се поклони. След това тръгна след Тивара, напускайки стаята и града, който се бе надявал да превърне в свой дом за повече от няколко кратки месеца.
Глава 24
Среща
Конете, които яздеха по стръмния склон, бяха дребни, здрави същества. Денил беше сигурен, че ако животното му нямаше толкова широк гръб, краката му щяха да се влачат по земята. Добичетата не носеха често хора, защото Дюна — или другите по-сушави райони — бяха рядко посещавани. Бяха свикнали повече на товарите с храна и други стоки.
Каретите бяха твърде широки за тесния път, който криволичеше и завиваше под най-невъзможни ъгли. Високата стена на склона беше толкова близо, че ботушът на Денил от време на време се отъркваше в скалата. Другият му ботуш се поклащаше над почти отвесната урва, която се спускаше под пътя.
Макар да не се страхуваше от високото, той установи, че непрекъснатата заплаха, която се излъчваше от пропастта, го държеше нащрек. Ачати като че ли стискаше зъби и се стараеше да не отмества поглед от пътя. Тайенд, от друга страна, изобщо не изглеждаше притеснен, въпреки че не можеше да разчита на помощта на магията, ако конят му се подхлъзне.
Единствената полза от опасното пътуване бе гледката.
Пътят започваше някъде от средата на долината. Широкият ѝ край се простираше зад гърбовете им, разделен на полета, осеяни с купчини къщи. Бледа ивица сивкав пясък отделяше раззеленената земя от синия океан. Напред долината се стесняваше и надвисналите скали се сближаваха. Между тях се промъкваше синята лента на потока, която проблясваше под лъчите на слънцето.
Денил погледна напред и видя, че на следващия завой стояха няколко души. Единствените места на пътеката, които бяха достатъчно широки, за да могат пътниците да се разминават, бяха извивките ѝ. Хората, които чакаха, очевидно бяха туземци: слаби, сивокожи и облечени единствено с набедрени превръзки. На раменете си носеха големи торби.
Когато ги приближиха, водачът им извика някакво приветствие. Туземците — сред които нямаше никакви жени — не му отвърнаха нищо и не помръднаха от местата си. Но все пак може би му бяха дали някакъв знак, защото когато водачът се обърна и потегли напред, той се усмихваше. Втори се обърна Ачати, но на лицето му отново бе изписана онази мрачна решителност, която той излъчваше още от началото на изкачването. Когато минаха покрай мъжете, Денил им се усмихна. Те го погледнаха с безизразни лица, без да проявяват нито враждебност, нито приятелско отношение. Той се зачуди дали и те изпитват същото любопитство като него. Дали тези земи са били посещавани и от други киралийци или магьосници от Гилдията?