«Сигурно аз съм първият».
Той се обърна назад и видя как Тайенд се усмихва. Елийнецът видя, че Денил го гледа, и се ухили.
— Вълнуващо, нали?
Денил не можа да не му се усмихне в отговор. Когато отново се обърна напред, той изпита неочаквана топлота към бившия си любовник. «Той приема живота като едно голямо приключение. Това му качество ми липсва».
— А и почти стигнахме — додаде Тайенд.
Денил погледна нагоре и видя, че следващата отсечка от пътя е кратка. Сърцето му подскочи, когато видя как водачът им свива вдясно и изчезва. Ачати го последва и после дойде неговият ред.
След като бе прекарал цял ден на седлото, рязката промяна в обкръжението го дезориентира. Внезапно хоризонтът се бе завърнал. Земята пред него бе толкова плоска, че между Денил и линията, където сивата земя се срещаше с небето, нямаше нищо.
«Нищо, освен ужасно много палатки» — поправи се той и подкара коня си след Ачати. Цдетът на временните домове се сливаше с цвета на земята.
— Тук горе е много горещо — каза Тайенд, яздейки до Денил. — Ако тук зимата изглежда така, радвам се, че не дойдохме през лятото.
— Сигурно сме стигнали толкова на север, че сме се изравнили с Лонмар — отвърна Денил. — Разликата между сезоните там не е толкова голяма, както се получава на юг. При
Дюна би трябвало да е същото.
Той не добави, че вече приближава краят на деня, и горещината, излъчвана от слънцето, което бе надвиснало ниско над хоризонта, не беше толкова силна, колкото би била по обяд. Също както в Лонмар, и тук въздухът бе сух, но имаше различен вкус.
«Пепел — помисли си той. Тя се набиваше в лицето му, по-фина от пясъка, който се промушваше навсякъде в Лонмар. — Чудя се дали тук имат същите ужасни прашни бури».
Последните палатки се намираха на стотина крачки от пропастта. Когато конниците се приближиха, туземците се спряха и ги зяпнаха. Водачът им извика някакво приветствие, после спря коня си на десетина крачки от събралите се хора.
— Тези хора искат да говорят с племето — каза той с нисък, почтителен тон. — Кой носи Гласа?
Двама от мъжете посочиха един проход между палатките. Водачът им благодари и подкара коня си към отвора. Ачати, Денил и Тайенд го последваха. На всеки десетина палатки водачът спираше и повтаряше въпроса си и винаги го упътваха в посоката, указана им от първите туземци. Скоро бяха оградени от палатки от всички страни. Денил не можеше да различи къде свършва лагерът. Някои от палатките изглеждаха износени и здраво кърпени. Други бяха по нови. Всичките бяха покрити със сивкава прах. Еднакви по размери, те като че ли даваха подслон на големи семейства — от малки деца до сбръчкани старци. Всички останали бяха заети с нещо — готвене, шиене, плетене, рязане на месо, миене, ремонтиране на палатките — но работеха бавно и монотонно. Някои спираха да погледна към минаващите странници. Други продължаваха работата си, без да им обръщат никакво внимание.
Зад тях се беше събрала малка тълпа от деца и ги следваше неотлъчно. Постепенно броят им се увеличи, но макар хлапетата да се кискаха, разговаряха и сочеха с пръсти, те не бяха нито шумни, нито груби.
Когато намериха онова, което търсеха, слънцето вече се беше спуснало ниско над хоризонта. Пред една палатка, която изглеждаше по-необичайна от останалите, върху постлано на земята одеяло седяха група възрастни мъже, подвили нозе под себе си.
— Тези хора са дошли да говорят на племето — каза им водачът и посочи Ачати, Денил и Тайенд. — Те искат да зададат въпроси. Кой носи Гласа? Кой може да отговори на въпросите?
— Днес ние сме Гласа — отвърна един от възрастните мъже. Той се изправи, отмествайки поглед от водача, който слизаше от коня си, към Ачати, Денил и Тайенд, които го последваха. — Кой задава въпросите?
Водачът се обърна и посочи Ачати.
— Представи се — каза тихо той. — Само ти, не спътниците ти. Ачати пристъпи
напред.
— Аз съм ашаки Ачати — каза той. — Съветник на крал Амакира и придружител на… тези мъже.
Денил пристъпи напред, застана до него и наведе глава по киралийски обичай.
— Аз съм посланик Денил от Магьосническата гилдия на Киралия.
Тайенд го последва с изтънчен поклон.
— Аз съм посланикът на Елийн Тайенд. За мен е чест.
Старецът се спогледа с другарите си и кимна. Те се отдръпнаха встрани, за да разширят кръга.