— Седнете — покани ги той.
— Донесохме дарове — каза Ачати. Той отиде до дисагите на коня си, извади някакъв пакет, върна се и седна в средата на кръга.
— Познаваш обичаите ни — отбеляза говорещият. — И ги спазваш. — Последното бе казано с лека изненада. Единият от възрастните мъже протегна ръка към пакета и го отвори. Вътре имаше изкусно изработени ножове, кутия със стъклени лещи, руло качествена хартия и комплект писалка с мастило. Възрастните мъже изхъмкаха доволно. Очевидно им бе известно за какво се използват предметите, макар да не се намираха често у туземците. Еоворителят кимна.
— Задай въпросите си. Знай, че може да не ти отговорим веднага. Може изобщо да не отговорим.
Ачати погледна към Денил и кимна. Магьосникът прехвърли през ума си обръщенията, които бе обмислял по пътя за насам и заговори.
— Преди много години се захванах с една задача — започна той. — Да напиша история на магията. Търсих отговорите на много въпроси, свързани с древни и съвременни събития и… — той въздъхна, — отговорите доведоха до още въпроси.
Неколцина от възрастните мъже се усмихнаха на думите му.
— Най-озадачаващото откритие, което направих бе, че преди стотици години моят народ е притежавал нещо, наречено хранилищен камък. Той е бил съхраняван в Арвис, докато един магьосник, от алчност или от лудост, не го откраднал. Архивите от онова време предполагат, че го е използвал, може би в схватка с преследвачите му, може би по погрешка, може би умишлено, за да създаде пустошта, която граничи с планината между Сачака и Киралия.
Всички възрастни мъже кимаха.
— Знаем за пустошта — каза водачът им.
— Въпросите ми са… какво представлява хранилигцният камък? Има ли още като него?
Съществува ли все още познанието за създаването им? Ако да, как може една земя да се предпази при използването му?
Говорещият се засмя.
— Имаш много въпроси.
— Да — съгласи се Денил. — Трябва ли да ги огранича?
— Можеш да питаш колкото искаш.
— Аха, добре. — Денил се усмихна с благодарност. — Имам още много. Общо взето ме интересуват магическите кристали. Не тайната на създаването им, разбира се. Но за мен това е нов вид магия. Какво могат да правят те? Какви са ограниченията им? Един следотърсач от племето Дюна, на име Унх, ми каза, че Изменниците са откраднали от вас част от познанието. Какво знаят те?
Възрастният мъж погледна към Ачати.
— Ти също искаш да знаеш отговора на този въпрос.
Ачати кимна.
— Разбира се. Но ако желаете да разговаряте с Денил насаме, аз ще си тръгна.
Възрастният мъж повдигна вежди. После огледа един по един другарите си. Денил не забеляза никакъв сигнал от тяхна страна, но все пак по някакъв начин бяха успели да предадат чувствата си. След като огледа всичките, мъжът се обърна към Денил.
— Това ли са всичките ти въпроси?
Денил кимна и се усмихна накриво.
— Освен ако отговорите им не породят нови въпроси.
— Трябва да обсъдим и да решим какви отговори можем да ти дадем — отвърна мъжът. — А някои отговори могат да бъдат дадени само от Пазителя на знанието, който може да не се съгласи да разговаря с теб. Тук има палатка за гости, където можете да преспите, докато чакате.
Денил погледна към Ачати, който кимна.
— За нас ще бъде чест. И сме ви много благодарни — отвърна им магьосникът.
Възрастният мъж извика нещо и от палатката излезе забързано един млад човек.
— Таи ще ви отведе там — каза говорещият, сочейки новодошлия.
Ачати, Денил и Тайенд се изправиха и последваха водача, който тръгна между гората от палатки.
Късното следобедно слънце огряваше градините на Гилдията със студена светлина. Дървета и храсти хвърляха плътни сенки и Сония малко трудно успя да открие пейка, която все още да е на светло. За щастие в градината нямаше много магьосници, тъй като въздухът все още носеше в себе си зимния хлад. Студенината на дървената пейка проникваше през мантията ѝ.
От разговора ѝ с Дориен бяха минали два дни. Предишните вечери тя пристигаше по-късно в болницата, за да избегне срещата си с него. Знаеше, че това е постъпка на страхливец.
«Но аз все още не съм решила какво да му кажа. — Сония знаеше, че трябва да му обясни, че между тях може да има само приятелство. — Но той веднага ще извърти думите ми. «_Може да има_ е различно от _ще има_» — Щеше да я накара да му каже направо, че не изпитва към него чувствата, които той изпитва към нея. — А ако му го кажа, той ще усети неувереността и съмнението ми».
Когато се замисли върху това, тя отново почувства предателския копнеж, но не беше съвсем сигурна кое го е породило. «Дали просто се нуждая от другар? От някой, при когото да се прибера у дома?» Или просто копнееше за физически контакт?