«А продължавам да твърдя пред Ротан, че не искам съпруг. И все пак… не искам».
За подобна връзка компанията и желанието не бяха достатъчни. Трябваше да има и любов. Романтична любов. «И тук вече залитам. Обичам ли Дориен? Не знам. А ако го обичах, щях да го знам със сигурност. Може би при възрастните хора това не е толкова очевидно».
Другата съставка, която според нея бе от изключително значение, бе уважението, и това я притесняваше най-силно. «Дориен е женен. Щом изневерява на Алина с мен, аз ще изгубя уважението си към него. И към себе си».
Когато си представи как му казва тези думи, тя се изпълни с такова нежелание, че започна да се съмнява със собствените си съмнения. Как може да не съм сигурна, че го обичам и същевременно да не искам да сложа край на всяка възможност между нас да разцъфне любов?
«Колко ми се иска да можех да поговоря с Ротан за това». Сония знаеше, че той няма да одобри. В същото време щеше да намекне, че тя е виновна за пропуснатия шанс с Дориен. Щеше да се разстрои, че синът му и Алина не се разбират. «Иска ми се Дориен просто да се върне заедно с жена си в селото — помисли си тя и веднага я изпълни вина. — Поне Алина ще е по-щастлива. След известно време и Дориен ще се почувства така. Винаги е смятал, че принадлежи на онова място».
Но пък свикна с градския живот невероятно бързо. Може би не беше свързан толкова силно с провинцията, както винаги бе твърдял. Което бе добре за нея, защото отчаяно се нуждаеше от помощта му в залавянето на Скелин.
«Дали е така? По-голямата част от работата върши Сери. Двама магьосници никога не биха могли да се сравняват с шпионската мрежа на един Крадец. Но все пак имам нужда от някой, който да ми помогне в залавянето на Скелин — особено сега, след като Лорандра избяга. Не мога да позволя между мен и Дориен да се случи нещо, което ще попречи на залавянето на отстъпниците».
А отбягването му щеше да доведе точно до това.
Сенките се бяха удължили дотолкова, че вече само раменете ѝ бяха огрявани от слънцето. Тя въздъхна, изправи се и тръгна към пътеката, която минаваше покрай Университета. «По-добре да сложа край на това». Стигна до нея и зави към предната част на сградата. Ако тръгнеше сега, до началото на смяната ѝ щеше да има час или два. Достатъчно време, за да се разберат.
Очакването на каретата и пътуването до болницата ѝ се сториха по-продължителни от обичайното. Докато вървеше по коридора към стаята, в която работеше Дориен, сърцето ѝ биеше силно. Тя почука и си пое дълбоко дъх, когато вратата се отвори.
— Черна магьоснице Сония — неочаквано се разнесе глас зад гърба ѝ. Тя зърна лицето на Дориен — върху него бяха изписани едновременно надежда и вина — и се обърна да види кой я търси. Беше един млад лечител — срамежлив лонмарец, който бе решил след завършването на Университета да натрупа известен опит, работейки сред обикновените хора, преди да се завърне у дома.
— Да?
Мъжът се поклони, подаде ѝ сгънат лист хартия, запечатан с восък, изчерви се и бързо се отдалечи.
Сония счупи печата и отвори писмото. Тялото ѝ се напрегна в очакване, когато прочете инструкциите на Сери, макар досега всички подобни съобщения да бяха донасяли само разочарования. Тя се обърна към Дориен, който я погледна замислено.
— Работата ти тук приключи за днес — каза му тя. — Но по-добре прати съобщение на Алина, в което да ѝ се извиниш за пропуснатата вечеря. Чака ни работа в града.
— Изчакай тук.
Колкото и нисък, и слаб да бе мъжът, изпратен от Крадеца Енка да ги отведе до мястото на срещата, той бе толкова хладнокръвен и ефикасен, че плашеше Лилия повече от едрия телохранител на Сери.
«В него има нещо, което ме притеснява — помисли си тя. — Предполагам, че изпълнява всичко, което му каже шефът му, без да изпитва някакви угризения. Абсолютно всичко».
Той отведе нея, Аний, Сери и Гол до един полуразрушен празен склад до слабо използван кей на пристанището. Аний я успокои, че на дискретно разстояние ги следват още от хората на Сери. Те щяха да си намерят скрити местенца, откъдето да ги наблюдават и откъдето можеха да изскочат бързо, ако Сери им даде сигнал за помощ.
— А ние къде да застанем? — попита Аний и погледна нагоре. — Жалко, че не можем да се качим там.
Лилия проследи погледа ѝ. Скелето на склада беше оголено и масивните греди изглеждаха достатъчно здрави, за да издържат още дълго време. Някога на края на сградата бе имало мецанин с ред прозорци, но дюшемето отдавна бе изгнило или разграбено. Тя разбра защо Аний го бе избрала за добра наблюдателна позиция. Прозорците гледаха към останалата част от дока.