— Как успя да слезеш от гредата? — извика ѝ тя.
Аний се поколеба, обърна се назад и се ухили.
— Със същите огромни усилия и ругатни като останалите. — После се изгуби в сенките, оставяйки Лилия да се чуди дали някой ден отново ще види спасителката си.
Глава 25
Споделяне и укриване
Обкръжението на Убежището се беше променило до такава степен от последния път, когато Лоркин го бе обикалял, че той с лекота би могъл да предположи, че градът е вдигнат и спуснат на друго място. Всичко бе покрито със сняг. Вятърът го бе навял в дълбоки преспи по склоновете. От всяко дърво и навес висяха ледени шушулки.
След като напуснаха града, Тивара му сложи превръзка на очите и го поведе по някакъв дълъг проход към друг таен изход. Щом излязоха отвън, те тръгнаха из долинките, избягвайки стръмните хребети, където опасността да се подхлъзнат бе много голяма. Превозът им също беше по-различен. Всеки от тях влачеше гладка дъска, извита в предната си част, натоварена с различни провизии, привързани здраво към задницата ѝ. Плъзгането надолу по хълмовете беше ободряващо и със сигурност бе за предпочитане пред тегленето нагоре по хълма, докато газеха през дълбоките преспи. Двамата пътуваха така в продължение на три дни, като напредваха бавно, но сигурно. Всяка нощ развиваха рогозките си, които бяха част от пътническото оборудване на Изменниците, и спяха под звездите, топлейки се с магия. От време на време разговаряха, когато не се задъхваха от газенето през снега или не се спускаха надолу, но през нощта и двамата бяха твърде изморени за разговори.
На третия ден небето се смрачи и задуха силен вятър. Тивара го поведе надолу по една тясна пътека покрай висока скална стена. Двамата трябваше да носят шейните, което правеше спускането още по-опасно. Той се зачуди защо Тивара не потърси някакво скътано местенце, където да изчакат отминаването на бурята, но преди да отвори уста, за да ѝ го предложи, през тях се появи входът на пещера.
Двамата влязоха бързо в тъмния отвор. Тивара се спря, за да създаде светлинно кълбо, разкривайки подобна на тунел пещера.
Едната ѝ стена бе скована в лед. «Това сигурно е надвиснала скала, която е била затрупана» — помисли си Лоркин, докато вървеше след Тивара. Тя стигна до равна земя и остави шейната си на пода. Той стовари своята до нея и въздъхна с облекчение.
— Можем да останем тук, докато времето се оправи — каза тя.
Лоркин се съгласи с кимване. Докато Тивара постилаше рогозките им на пода, той усети как настроението му се оправя. Така поне щяха да прекарат известно време заедно, без да се изморяват. А и така се отдалечаваше моментът на раздялата.
Лоркин седна на матрака и се зае да топли вода и да приготвя рака. Когато ѝ подаде димящата чаша, тя му се усмихна.
— Това е началото на голямата долина, която стига до сачаканските равнини — каза му тя. — Оттук ще се спуснеш лесно до пътя.
— Значи ти си дотук?
Тя го погледна с неразгадаемо изражение на лицето.
— Да.
«И след това какво? — запита се той. — Ще се видим ли някога пак? Дали ще ѝ липсвам?» Връхлетя го вълна от емоции: копнеж, съмнение, съжаление, дори горчивина. Искаше му се по някакъв начин да успее да ги предаде, но той помнеше онова, което му бе казала Чари. Тивара не обичаше да бъде обременявана с чувства. Това само щеше да я отблъсне.
— Аз… — започна тя. Лоркин я изчака да продължи, но тя се намръщи и замълча.
— Да? — попита той. «Чувствата са едно, но аз нямам никакво намерение да я оставя да се измъкне с разни недовършени наречения».
Тивара поклати глава.
— Знаех си, че това ще се случи. Не исках да се привързвам към теб, защото все нещо щеше да те отдалечи от мен.
Внезапно той се ухили широко. Тя го погледна и се намръщи.
— Какво му е смешното?
— И аз те обичам — каза той.
Тя го погледна и постепенно устните ѝ се разтегнаха в широка усмивка.
— Хич не ме бива в това, нали?
Той поклати глава.
— Ужасна си.
— Ами… това е. С теб сме страхотна двойка. Само че не съвсем, защото ти си отиваш у дома, а аз… аз също.
— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, обещавам да се върна.
Тя протегна ръка и докосна устните му.
— Не давай никакви обещания.
Той издаде сърдит звук и улови ръката ѝ.
— Без обещания? Поне бих искал да съм сигурен, че щом си тръгна, няма да скочиш в леглото на някой друг.
Тя се изсмя рязко.
— Въпреки всичките ни усилия да играем ролите на мъжете в другите общества, жените Изменници не успяха да възприемат жалките им навици. Макар да признавам, че има жени, които успяха да вкарат в леглата си всички мъже от Убежището — додаде тя и лицето ѝ се изкриви.