— Някакви новини? — попита Ротан.
Сония поклати глава.
— Не такива, каквито очакваме. Дори напротив, Регин повече не може да ни помага. Семейни проблеми, така ми обясни.
— О! — Ротан се намръщи изненадано.
— Така казах и аз. Макар по-учтиво и многословно, като същевременно изразих признателността и съжалението си, разбира се.
— Разбира се. — Ротан се засмя, но лицето му отново се намръщи. — Какво ще правим без него?
Погледът на Дориен прескочи от баща му към Сония.
— Толкова силно ли се нуждаете от помощта му?
— Не чак толкова за търсенето — отвърна Ротан. — Сери е по-подштвен за него. А за залавянето на Скелин.
Сония им посочи столовете. Джона се появи от спалнята и повдигна въпросително вежди към племенницата си. Сония ѝ кимна и тя излезе, за да поднесе приготвените ястия.
— Не е задължително да бъде Регин. Мога ли аз да заема мястото му? — попита Дориен, поглеждайки от Ротан към Сония.
Тя се намръщи.
— Ти трябва да се връщаш в селото си.
— Да, но бих могъл да уредя нещата и да се върна тук. — Той ѝ се усмихна. — В съседното село, на половин ден път, живее друг лечител. Двамата имаме споразумение да се грижим за пациентите на другия, когато се наложи някой от нас да пътува до града.
— Но тук става въпрос за доста по-дълъг период от време — предупреди го Сония.
— Не трябва да оставяш Алина и момичетата толкова дълго — съгласи се Ротан. Той се обърна към Сония. — Аз мога да помогна, когато настъпи моментът.
— Не… — започна Сония.
— Ти не знаеш колко е силен Скелин — прекъсна я Дориен и се намръщи неодобрително на баща си. — Ами ако е по-силен от теб? Ти не си толкова силен, колкото лорд Регин. Сам си го казвал.
— Ще бъда със Сония.
— Ами ако се окажеш сам? Ами ако ви разделят? — Дориен поклати глава. — Твърде е опасно за теб, татко.
Сония кимна. Тя не бе съгласна с аргументите на Дориен, защото Ротан не бе по-слаб от повечето магьосници, но той остаряваше и ставаше физически по-слаб, което можеше да се окаже проблем, ако преследваха някого.
— Ти не си много по-силен от мен — посочи Ротан.
— Но аз съм по-силен — отвърна Дориен и погледна Сония с грейнали очи. — Двамата с Алина смятахме да се преместим в града за известно време, за да може Тилия да свикне с живота тук, преди да постъпи в Университета. Мислехме да останем тук поне първите няколко месеца след като започнат уроците ѝ. — Той се обърна към баща си. — Вече казах на лейди Винара за плановете ми, макар да не съм уточнявал датите. Няма да е трудно да се преместим тук по-рано.
Ротан погледна безмълвно сина си, очевидно разкъсван от противоречиви чувства. «Той ще се радва да вижда по-често внучките си — досети се Сония, — но не иска да се съгласи с нещо, което ще застраши живота на сина му».
Но при тази мисъл ѝ стана по-леко. Хубаво щеше да е да вижда Дориен по-дълго от обичайните му кратки визити в Гилдията. Помощта му щеше да е добре дошла, макар че на нея не ѝ се искаше да застрашава живота му, не ѝ се искаше да застрашава _ничий_ живот.
Но поне той имаше желание да работи с нея и знаеше кога да пази тайна.
Напрегнатото мълчание бе нарушено от поредното почукване по вратата. Когато тя се отвори, трима прислужници, водени от Джона, внесоха подносите с храна. Джона повдигна вежди, изненадана от пълното мълчание в стаята. Преди да излезе заедно с помощниците си, тя стрелна Сония с поглед, който казваше: «Ще се върна да видя какво става».
Когато вратата се затвори, Сония се наведе напред и започна да сервира.
— Чудя се какви семейни проблеми трябва да обвиним за това, че ни отнемат Регин —
каза тя.
Ротан гледаше замислено.
— Понякога ми се иска да не бях спирал с посещенията във Вечерната зала, за да послушам клюките.
— Ще видя какво мога да науча — каза Дориен, свивайки рамене.
— За една нощ? — намръщи се Сония.
Очите му проблеснаха дяволито.
— Когато посещаваш Гилдията само за няколко седмици годишно, всички бързат да те запознаят с подробностите по скандалите, които си пропуснал. Тази вечер ще трябва да ви напусна малко по-рано, за да отида навреме във Вечерната зала, но ако изобщо има отговор на твоя въпрос, утре сутринта ще го знаеш
Мекият, хлъзгав плат се плъзна през главата на Лилия и се свлече към пода, но в последния момент бе придърпан към кръста ѝ и надиплен в красиви гънки. Наки отстъпи назад.
— Идеално ти подхожда. — В гласа ѝ се долавяше веселие и раздразнение. Тя отстъпи назад, скръсти ръце и нацупи устни. — Не е честно. Пораснала съм много и вече нищо не ми става, а няма смисъл да ти давам роклите си, защото никога няма да ни позволят да ги облечем. — После се усмихна. — Изглеждаш страхотно. Погледни се в огледалото.