— Искаш ли да узнаеш дали е истина?
Лилия примигна изненадано, после извърна глава и погледна Наки.
Приятелката ѝ срещна погледа ѝ и се усмихна.
— Истина е. Истина е и за теб, нали? Или… още не си сигурна.
Лилия извърна пламналото си лице настрани.
— Аз…
— Продължавай. Можеш да ми кажеш.
— Ами… Така мисля… ъъъ… можеш ли да ме посъветваш нещо?
Наки се обърна и се надигна до седнало положение.
— Съветът ми е да не се притесняваш за това. — Тя протегна ръка и откачи мангала. Той спря да дими. — Жените са се влюбвали в жени от векове. Мъжете винаги са ги смятали за близки приятелки. Мъжете са различни, защото те не могат да бъдат близки приятели от страх, че останалите ще ги помислят за влюбени. — Тя се изкиска, стана от леглото и ѝ махна с ръка. — Момичета като нас лесно могат да пазят тайната си, защото никой не им обръща внимание. Да идем в библиотеката.
Лилия се надигна, поколеба се и затвори очи, защото главата ѝ се завъртя.
— В библиотеката ли? Защо там? Защо сега?
— Защото искам да ти покажа нещо, преди баща ми да се прибере. Искам още малко
роет.
— Ти държиш роета в библиотеката?
— Баща ми го държи там.
— _Багца_ ти използва роет?
Наки се засмя невесело.
— Разбира се.
Двете излязоха от стаята, тръгнаха по коридора и слязоха по стълбите. Лилия се зачуди колко е часът. По всичко личеше, че е достатъчно късно, защото по коридорите не се виждаха прислужници.
— Семейството на баща ми има доста долни навици — каза Наки. — Чичо ми харесваше момичета. Нямам предвид, че си пада по жените изобщо, а по малките момиченца. Прислужниците знаеха това и ме криеха винаги, когато ни посещаваше. Баща ми не повярва, когато му казах.
Лилия потрепери.
— Това е ужасно.
Наки я погледна и се усмихна, но очите ѝ бяха ледени.
— О, накрая си плати. — Тя се обърна и спря пред една врата. — Стигнахме.
Момичето бутна вратата към огромната стая. Лилия ахна, щом зърна рафтовете, пълни с книги и свитъци. Тя бързо бе осъзнала, че Наки смята интереса към училището за скучен, но не можа да сдържи възхитата и задоволството си.
— Реших, че ще ти хареса.
Лилия погледна Наки, която се усмихваше широко и се престори на смутена.
Наки се засмя.
— Ужасна актриса си. Върви да разгледаш.
Момичето отиде до покритата със стъкло маса в ъгъла. Лилия видя, че стъклото всъщност покриваше кухина като чекмедже, която беше пълна със стари книги, свитъци, няколко фигурки и бижута. Наки прокара ръка под ръба и се чу леко изщракване.
— Баща ми е заключил горната част с ключове и с магия, но не е чак толкова силен магьосник, за да заключи целия скрин — промърмори Наки. Тя бръкна вътре и извади малка книга, която подаде на Лилия.
Тя бе облечена с мека кожа, леко напръхнала от годините, с изтрито заглавие. Когато я отвори, Лилия се изненада от крехката твърдост на страниците. Имаше усещането, че ако се опита да ги прегъне, ще се счупят. Ръкописът бе избледнял, но все още се четеше, макар старият официален стил да не бе толкова лесен за разчитане.
— Какво е това?
— Книга как да се използва магия — каза Наки. — По-голямата част от нея ни е известна. Магьосниците са научили много през последните седемстотин години.
— Седемстотин — ахна Лилия. — Невероятно, колко е запазена.
— Не е чак толкова стара. Това е копие на оригинала и е била преподвързвана няколко пъти. — Наки погледна косо приятелката си. — Тук е описан един вид магия, който не знаем. Можеш ли да се сетиш кой е той?
Лилия се замисли.
— Седемстотин години? Преди Сачаканската война… О! — Тя се обърна и зяпна приятелката си. — Не говориш сериозно!
— Напротив. — Лъч светлина проблесна в тъмните очи на Наки. — Черна магия. — Тя взе книгата от ръцете на Лилия и я върна обратно в скрина. — Казах ти, че семейството на баща ми има доста мрачни тайни.
— Те не… не практикуват черна магия, нали?
— Не. Е, поне аз мисля така. Но нали се сещащ че не е трудно да се скрие. Черната магьосница Сония я е знаела цяла вечност, преди Гилдията да разбере за това, и на всичкото отгоре останалите магьосници го научили само защото заловили Върховния повелител Акарин. А и това нямало да стане, без сачаканците да го издадат. — Тя погледна към скрина. — Предполагам, че човек може да пази тайната през целия си живот и никой няма да разбере. Това вече е старо.
Тя бръкна и извади един пръстен. Той бе направен от злато и в него бе вграден блед камък.
— Прабаба ми от майчина страна го носеше. Бил ѝ е даден от нейната прабаба, а се предавал на жените от рода от векове. Майка ми каза, че камъкът е магически и един ден ще