ме научи как да го използвам. Тя, разбира се, умря, преди да го направи, а баща ми каза, че не мога да го получа.
— И какво може да прави той?
— Тя казваше, че помага на жените да пазят тайните си.
— Не е от голяма полза, ако нямаш тайни.
— Или ако нямаш от кого да ги криеш.
— Опитала ли си да разбереш как действа?
— Разбира се. Това ме накара да потърся начин да стигна до него. Но все още не съм намерила начин да го изпробвам, а и единствената тайна, за която съм сигурна, че няма да скрие, е дали е бил откраднат или не, затова всеки път го връщам на мястото му.
— Как ли действа едно подобно нещо?
— Кой знае? Мисля, че това е просто глупава история, която майка ми е измислила, за да ме развлича. — Наки се усмихна мрачно, върна пръстена на мястото му и затвори скрина.
— Може би баща ти не познава черната магия. Та нали ако искаше да запази нещо в тайна, щеше да носи пръстена — ако той наистина работи.
Наки сбърчи нос и се замисли над думите ѝ. После поклати глава.
— Според мен дори не се е опитал да я овладее. Не обича да рискува.
Лилия кимна утвърдително, изненадана от облекчението, което изпита при думите на Наки. Приятелката ѝ я погледна и се ухили.
— Хайде да откраднем още малко от роета на баща ми! — И без да дочака отговор, тя се стрелна към дъното на стаята, последвана от Лилия.
Глава 7
Решения и открития
Всеки път, когато Висшите машве се събираха в Заседателната зала без присъствието на останалата част от Гилдията, гласовете им отекваха в празното помещение по начин, който винаги пробуждаше тревога у Сония. Тя огледа празните кресла, подредени в редици покрай стените. Между тях имаше голямо празно пространство, което биваше заето от народ само няколко пъти в годината, когато учениците участваха в церемониите. В дъното на залата се виждаше голяма двукрила врата. Това бе оригиналният вход към сградата и крилата ѝ все още бяха здрави, макар да бе на повече от шестстотин години, няколкостотин, от които е била изложена на стихиите, преди около нея да бъде издигнат Университета.
В другия край на залата, който се смяташе за предната ѝ част, седяха Сония и Висшите матове. До разположените амфитеатрално кресла се стигаше по тесни стълби. Това разположение не само им осигуряваше отлична гледка към останалата част от залата, но и разграничаваше ясно йерархията на силата. Най-горните кресла бяха за краля и съветниците му. На редицата под тях седяха водачът на Гилдията, Върховният повелител, и двамата най-нови Върховни машве — черните магьосници.
«Никога не съм се чувствала удобно там» — помисли си Сония. Макар че двамата с Калън можеха да станат по-силни, от който и да е магьосник в Гилдията, те нямаха по-голямо влияние от останалите Висши машве. Беше им забранено да използват черната магия, освен при заповед, и за разлика от останалите магьосници, те бяха ограничени в местата, които можеха да посещават.
«Може би поставянето ни там горе е замислено като един вид компенсация за това. Но аз подозирам, че основната му цел е да се избегне добавянето на нови места отпред. Там просто няма място за още двама магьосници».
Гласът на Разпоредителя Оусън се извиси и вниманието ѝ отново бе привлечено към събранието.
— Онези, които подкрепят блокирането на силата на Лорандра, да вдигнат ръце.
Сония вдигна своята. Тя преброи останалите и с облекчение установи, че повечето Висши машве подкрепят мярката.
— Всички гласуваха; силата на Лорандра ще бъде блокирана. — Оусън погледна към Калън. — Черният магьосник Калън ще сложи преградата.
Неколцина магьосници погледнаха към Сония и тя сдържа мрачната си усмивка. Нямаше никаква причина точно черен магьосник да залага преградите, но с времето това се превърна в едно от задълженията, които тя и Калън трябваше да изпълняват. «Според мен всички смятат, че за нас ще е по-лесно, защото можем да заобиколим естествената реакция на ума да отблъсква нежеланите посетители. Може би е така; преди да науча черната магия, не ми се е налагало да го извършвам, така че нямам база за сравнение».
Блокирането на силата въпреки желанието на даден човек не беше особено приятно занимание, но тя щеше да се насили да го направи, защото това щеше да ѝ позволи да надникне в съзнанието на Лорандра. Ала когато Разпоредителят Оусън я бе попитал дали има желанието да го направи ѝ се наложи да откаже. Ако смяташе да подкупи жената с обещание да освободи силата ѝ, намеренията ѝ можеха да бъдат доловени и Лорандра нямаше да ѝ се довери. Сония не беше особено конкретна, докато обясняваше причините за отказа си на Оусън. Тя просто му каза, че не иска да дава на Лорандра нов повод да откаже да ѝ сътрудничи в търсенето на Скелин.