— За какво ще пием? — попита тя. — Но да, разбира се: за доверието, лоялността и любовта.
— Доверието, лоялността и любовта — повтори Лилия. Двете отпиха от чашите си.
Настъпи спокойно мълчание. Пушекът от мангала се диплеше в стаята. Наки се наведе напред и вдиша дълбоко. Лилия се изкиска и направи същото, чувствайки се така, сякаш мислите ѝ са стегнали възли, които постепенно са отпускат и развързват. Тя се облегна назад и въздъхна.
— Благодаря ти — чу се тя да казва.
Наки се обърна и ѝ се усмихна.
— Харесва ли ти тук? Така си и помислих.
Лилия се огледа и сви рамене.
— Става. Благодарих ти за… за… за това, че ме караш да се отпусна, че ми показваш как да се забавлявам и… просто защото си добра компания.
Усмивката на Наки избледня и бе заменена от замислено изражение. Когато то се появеше на лицето ѝ, обикновено следваше нещо изненадващо и понякога леко отблъскващо.
Този път Наки се наведе напред и бързо и силно целуна Лилия.
С пламнали устни, Лилия се втренчи в приятелката си, изпълнена с удивление и надежда. Сърцето ѝ препускаше като лудо. Главата ѝ се замая. «Това със сигурност беше изненадващо — помисли си тя. — Но както всичко, което прави Наки, съвсем не толкова отблъскващо, както би изглеждало».
Наки го направи отново, бавно и уверено, само че този път не бързаше да се отдръпне. Хиляди чувства и мисли бушуваха в тялото на Лилия, всичките бяха изпълнени с удоволствие и никоя не можеше да бъде обяснена с роета или виното. «Виното… — Тя държеше чашата, а ѝ се искаше ръцете ѝ да са празни. — Мисля…» Ръката на Наки се плъзна около кръста ѝ и Лилия също искаше да докосне приятелката си — «трябва ли да продължавам да я наричам приятелка след тази вечер?» Тя се облегна настрани, опитвайки се да остави чашата на пода. «Мисля, че съм влюбена».
Но сигурно бе оставила бокала на неравна повърхност, защото чу тупване и бълбукане
на течност, когато чашата се преобърна.
«Уф» — помисли си тя. Но макар да не бе издала нито звук, тя чу нечий тих глас да го изговаря вместо нея. Той се разнесе откъм камината.
«Странно».
Тя не можа да се сдържи. Извъртя глава и погледна към камината. Някъде в кухината проблесна нещо. Лилия се вгледа по-добре и остана с впечатлението, че нещо примигна.
«Някой ни наблюдава».
Тя потръпна от ужас и леко отблъсна Наки от себе си.
— Какво има? — попита Наки с глас, който бе по-дълбок и гърлен от обичайното.
— Видях… — Лилия поклати глава, откъсна очи от камината, която сега изглеждаше тъмна и обикновена, и погледна към Наки. — Аз… все пак мисля, че това място не ми харесва. Не ми изглежда особено… уединено.
Наки улови погледа ѝ и се усмихна.
— Разбрах. Да допием виното и да се махаме оттук.
— Аз разлях моето.
— Не се притеснявай. — Наки се наведе и вдигна чашата. — Тук непрекъснато се случват малки инциденти, макар че обикновено клиентите са доста по-пияни от нас. — Тя напълни чашата, подаде я на Лилия и се усмихна.
— За любовта.
Лилия отвърна на усмивката ѝ, чувствайки как жизнерадостното, бодро настроение се завръща и притесненията ѝ се изпаряват.
— За любовта.
Глава 8
Последствия
Малкото момиче, седнало на ръба на леглото, кашляше силно, като се спираше само за да си поеме дъх. Докато Лоркин му даваше от натъпканите с лекарство сладкиши, а Калия инструктираше майка му — магьосница, която симпатизираше на фракцията на Калия — момичето го погледна. Магьосникът видя в очите ѝ съжаление, което доста се различаваше от съчувствието, което той изпитваше към нея. «Тя ме съжалява? Защо ще ме съжалява?».
Майката кимна, хвана дъщеря си за ръката и се отдалечи. Лоркин я наблюдаваше как отива при Калия. Макар това да се бе случвало и преди, с други пациенти, той продължаваше да се чувства пренебрегнат.
Калия беше заета и той дори не погледна как жената се допитва до нея за онова, което ѝ беше казал той. Прехвърли се към следващия пациент, възрастна жена с тъмни кръгове под очите и по-опасна, задушаваща кашлица. Сега, когато ледената треска се беше разпространила из целия град, лечебницата беше заета денонощно и Калия бе принудена да го допусне до лекуването на пациентите. Повечето Изменници го приеха, без да задават въпроси, но от време на време се появяваше по някой, който не му вярваше — или се преструваше, за да го засегне.
— Колко пъти трябва да ти казвам? — рече Калия на висок глас. Възрастната жена се обърна към нея, след което погледна Лоркин.
— Има предвид теб — промърмори тя.