— Лиота.
— Използва черна магия върху теб?
— Вкара ме в леглото си.
— И?
— Същата работа. Само че по-забавно. — В гласа на Ивар прозвуча пренебрежение. Очите му се фокусираха някъде между Лоркин и тавана. — Заслужаваше си.
— Да ти изцеди цялата енергия? — Лоркин не можеше да скрие недоверчивостта и гнева в гласа си.
Ивар го погледна.
— А как иначе ще се озова в леглото на някоя жена, а? Погледни ме. Аз съм кльогцав и съм магьосник. Не съм най-добрия материал за размножаване, защото никой не вярва на мъжете-м агьо сници.
Лоркин въздъхна и поклати глава.
— Не си кльощав — а там, откъдето идвам, да бъдеш магьосник — и то натурал — ще те превърне в много търсен материал за размножаване.
— Но въпреки това ти ги напусна — посочи Ивар. — И избра да останеш тук до края на живота си.
— В такива случаи се чудя дали не ми пробутаха една лъжа. Равноправно общество, как ли пък не. Тази Лиота ще бъде ли наказана?
Ивар поклати глава. После очите му грейнаха.
— Помръднах. В продължение на часове бях неспособен да го направя.
Лоркин отново въздъхна и се изправи.
— Трябва да се връщам на работа.
Ивар кимна.
— Не се притеснявай за мен. Малко да поспя и ще се оправя. — Докато Лоркин се отдалечаваше, той му извика: — Въпреки това си заслужаваше! Ако не ми вярващ иди я виж! Без дрехи!
Инцидентът с лекарствата беше дразнещ но Лоркин беше свикнал. Начинът, по който се държаха с Ивар, го изпълни с едва сдържана ярост. Откакто Тивара го беше предупредила да не приема ничии покани от магьосници, той бе отклонил доста повече предложения от обичайното. Поне сега имаше по-добра представа кои магьосници са от фракцията на Калия.
«За глупак ли ме смятат? Та нали точно така се опита да ме убие Рива. — Жегна го чувство за вина. — Трябваше да предупредя Ивар. Но не вярвах, че ще наранят племенника на Калия». Всъщност те не го бяха наранили: те — в лицето на Лиота — бяха изцедили силите му до границата на безпомощност, след което го бяха унижили, като разкриха грешката му пред всички.
И все пак Ивар би трябвало да знае по-добре. Сигурно бе наясно, че ще намерят начин да го накажат заради това, че бе отвел Лоркин в пещерите на камъкотворците. Не можеше да не е разбрал какви са намеренията на Лиота, когато го е поканила в леглото си.
Локрин поклати глава. Може би Ивар се доверяваше твърде много на народа си. Начинът, по който се бяха отплатили на доверието му, отврати Лоркин и той прекара останалата част от деня в чудене дали е постъпил правилно, като е дошъл в Убежището и дали някой ден Изменниците ще разберат колко неравноправно е всъщност обществото им.
Зимата бавно затягаше хватката си около Имардин. През нощта водата замръзваше. Хрупането на леда под краката беше приятно и донасяше спомени от детството. «Трябва да избягваш по-дълбоките локви — помисли си Сония, — защото те обикновено имат тънко ледено покритие и ако водата под него ти влезе в обувките, краката цял ден ще те болят от студа».
От много години не се беше притеснявала за водата в обувките. Магьосническите ботуши бяха най-добрите в града и щом се появяха и най-малките следи от износване, прислужниците веднага донасяха други за подмяна. «Което си е доста досадно, защото ти тъкмо си ги разтъпкал». За нещастие обувките, които носеше сега, не бяха нито водонепроницаеми, нито ги беше разтъпкала. Използваше ги като част от дегизировката, която носеше при срещите си със Сери. Кошницата с пране в ръцете ѝ бе по-пълна и по-тежка от обичайното. На няколко пъти ѝ се налагаше да спира и да взема от земята паднали чаршафи. Естествено, Сония не можеше да използва магия, за да ги задържи. Това щеше да разкрие, че тя не е обикновена прислужница.
Магьосницата забави крачка и се шмугна в една странична уличка. Местните често използваха този пряк път. Днес тя беше празна, с изключение на някаква друга жена, която бързаше насреща ѝ, носейки малко дете на ръце. Когато се приближи, тя я погледна. Сония устоя на порива да придърпа качулката си още по-напред над лицето си. Погледът на жената се спря върху нещо зад Сония, тя се намръщи и преминавайки покрай нея, я стрелна с поглед.
«Това предупреждение ли беше?».
Сония забави крачка и внимателно се ослуша. Долови меко тупкане на крака на няколко крачки зад себе си.
«Следят ли ме?» Уличката се използваше често, така че не бе необичайно да има хора зад гърба ѝ. Сигурно нещо друго бе разтревожило жената. Може би си беше подозрителна по природа. А може би не. Сония не можеше да пренебрегне вероятността, че жената има причина да се притеснява, затова ускори крачка.
Когато стигна до края на уличката, тя сви в посока, противоположна на онази, към която трябваше да се насочи, прекоси пътя и влезе в друга уличка. Тя бе по-широка и пълна със служители в работилниците, разположени от двете ѝ страни. Край стените беше натрупана дървесина за изработка на мебели. Варели с масла и вредни течности, огромни, добре опаковани денкове с килими и дървени щайги чакаха да бъдат внесени вътре. Хората и препятствията я караха да криволичи насам-натам, докато не стигна до една кула от натрупани една върху друга щайги, пълни с някакви спаружени растения, които миришеха на море. Тя се скри зад тях и остави кошницата на земята. Няколко работници, които се намираха малко по-нататък я загледаха, но когато започна да си разтрива гърба, учтиво отместиха погледи. Сония надникна обратно по уличката. И наистина към нея се приближаваше един дребен, кльощав мъж със злобно изражение на лицето. И той не изглеждаше като човек, чието място е тук. Щом го забелязаха, работниците се спряха и отстъпиха встрани. Също като нея, те веднага можеха да разпознаят вида на някой от хората на Крадците. Оглеждайки препятствията между себе си и преследвача, Сония откри онова, което ѝ трябваше. Тя изпрати лек лъч магия и го задържа на мястото му. След това се обърна и продължи напред по уличката с обичайната си забързана походка.