И като че ли за да опровергае тази мисъл, в съзнанието ѝ проблесна спомен как Наки притиска пръст към устните си, навежда се към Лилия в каретата и го притиска към нейните. След като си тръгнаха от казанджийницата, тя я беше оставила пред Гилдията. Лилия не успя да скрие разочарованието си. Тя се беше надявала Наки да я отведе у тях.
— До утре — каза Наки. — Не забравяй, че не трябва по никакъв начин да намекваме, че сме нещо повече от приятелки. Разбираш ли? По никакъв начин. Дори когато си мислиш, че си сама. Точно онзи, който не си забелязала, ще те хване неподготвена.
«Повече от приятелки. Това сигурно означава, че Наки също ме обича».
Внезапен удар по щита привлече вниманието ѝ към Арената и инстинктивно го
подсили.
— Първият рунд се печели от Фродже — обяви Лей. — Начало на втори рунд.
В деня след посещението им в казанджийницата, Наки беше казала на Лилия, че в края на седмицата може да остане у тях. Лилия се опитваше да не мисли за това. Тя си пое дълбоко дъх и се съсредоточи върху двете момичета, които се биеха на Арената и върху поддържането на щита.
Но сърцето ѝ пърхаше в очакване.
Щом отвори вратата, Лоркин веднага разбра защо Ивар бе говорил за коридора като за тунел. Стените бяха грубо изсечен. Известно време му се струваше, че върви в естествено формирана пукнатина; подът бе неравен, а таванът постепенно се стесняваше в тъмна цепнатина. Предположението му се оказа правилно, когато подът внезапно свърши. Той надникна през ръба на пропастта и изпрати светлинното си кълбо надолу. Пукнатината се спускаше доста под пода, който всъщност представляваше каменни плочи, застопорени между стените. Невъзможно бе да се установи дълбочината на пропастта. Светлината на кълбото му не можеше да проникне през мрака до дъното.
Лоркин потрепери и се обърна към големия отвор, прорязан в скалата, и премина в друг грубо изсечен коридор. Той продължаваше известно време право напред, докато младежът не осъзна, че сигурно се е отдалечил доста от обитаемите пещери на града.
«Надявам се, че технически не съм напуснал града — помисли си той. — Тогава ще съм нарушил забраната. Бих могъл да възразя, че не съм знаел, че канализацията излиза извън града, но мисля, че ако отново ме хванат да обикалям наоколо, този път малцина Изменници ще са склонни да повярват в невинността ми».
Само ако му позволяваха да се вижда с Тивара. Той можеше просто да я посещава в стаите ѝ. Интересно как ли изглеждаха те? Какво ли щяха да му подскажат за нея?
«Понякога ми се струва, че знам твърде малко неща за нея — помисли си той. — Знам само онова, което останалите ми казват и което съм научил по време на пътуването ни от Арвис до Убежището. Хората няма да тръгнат да ми описват как изглеждат стаите ѝ. Сигурен съм, че няма да я обичам по-малко, ако има ужасен вкус за обзавеждането или стаите ѝ са ужасно разхвърляни».
Проходът започна леко да завива. След още неколкостотин стъпки Лоркин забеляза слаба светлина отпред. Той намали силата на светлинното си кълбо дотолкова, че да не се спъва в сумрака и продължи да върви по-тихо.
Когато се приближи до края на тунела, до ушите му стигна шумът от бързо течаща вода. Лоркин надникна навън, но не видя никого наблизо. Когато излезе навън, той се озова на перваз, изсечен покрай стените на огромен естествен подземен тунел. Звукът от течаща вода ставаше все по-силен и придоби пулсиращ ритъм. Той се наведе напред, погледна надолу и видя тясна, но бързо течаща река; над нея се виждаше сграда. Голямо водно колело изтласкваше водата, която излизаше от един страничен тунел, към буйния поток. Тя имаше доста по-тъмен цвят.
«Това е каналът» — осъзна Лоркин.
Въздухът не миришеше толкова силно, колкото се беше опасявал, може би защото се намираше далеч от тъмната вода и колелото. «Щом можете да управлявате този механизъм отдалеч, защо не го правите? Предполагам, че можете да издигнете и магически щит, за да задържите миризмите».
— Лоркин.
Той подскочи стреснато и се огледа, но не видя никого.
— Тук горе!
Лоркин погледна нагоре и видя две жени, който го гледаха от горния перваз, седнали на каменна пейка, изсечена в скалата. Едната беше Тивара, а другата… Той примигна стреснато, осъзнавайки, че това е кралицата. След като се съвзе от изненадата, Лоркин бързо я поздрави, притискайки ръка към гърдите си. Кралицата се усмихна и му махна с ръка. Той се огледа. Не се виждаше стълба.
— Можеш да левитиращ нали? — попита Тивара.