— Това би свършило работа. Защо дойде тук?
— За да ти благодаря.
— За предупреждението? Не каза ли, че нямаш намерение да влизаш в ничие легло?
— Точно така.
Тя го изгледа замислено, отвори уста да каже нещо, но отново я затвори.
— Освен ако ти не ми кажеш— додаде той.
Тивара повдигна вежди и устните ѝ се разтеглиха в лека усмивка, но след това тя отмести поглед към канала. Това едва ли можеше да се нарече романтично, затова той реши да смени темата.
— Значи… ти въртиш колелото с магия?
— Точно така.
— След време сигурно омръзва.
— Успокоява ме. — Тя отмести поглед и въздъхна. — Понякога твърде много.
— Искаш ли да остана да ти правя компания?
Тя се усмихна.
— Ако имаш време. Не искам да отвличам вниманието ти от лечебницата.
Той поклати глава.
— Калия каза, че съм свободен за няколко часа.
Тивара изсумтя грубо.
— Тя не е единствената, която знае рецептите за лекарствата. Глупаво ще е да имаме само един човек, който да е наясно с това.
— Така е. — Лоркин сви рамене. — Но предполагам, че щом аз не искам да разкрия лечителските тайни на Гилдията, защо тя да споделя нейните? А и така имах малко свободно време да дойда и да те видя. Макар да не ми е разрешено.
Тя се усмихна.
— Ако ни открият, ще твърдим, че само ти си говорил, а аз не съм обелила ни дума.
— Може. Или че ако си казала нещо, аз не съм те чул. Сигурна ли си, че всички ще разберат какво сме имали предвид или ще предположат, че просто се държа като типичен мъж?
Тя се засмя.
— Не мога да го твърдя със сигурност, но мисля, че все някога ще успеем да им го внушим.
— Довечера може и да завали сняг — каза Ротан. Сония го погледна и се намръщи.
Първият сняг за годината. Когато го видя, винаги се сещам за Прочистването,
въпреки че оттогава минаха толкова много години.
Той кимна.
— Аз също.
— Знаеш ли, че има възрастни, които никога не са го преживявали?
— И никога няма да узнаят колко ужасно е било — което е добре.
— Да. Искаш децата ти да смятат добрия си живот за нещо нормално, но същевременно се надяваш да не го приемат за даденост, за да не се случи така, че от незнание да се върнат към лошото минало.
— Подобни тревоги ни превръщат в скучни стари мъже и жени — каза Ротан и въздъхна.
Сония го погледна с присвити очи.
— Кой кого нарича стар?
Той се засмя и не отвърна нищо. Сония му се усмихна и погледна към сградата на Университета. Кога за последно бе обръщала внимание на красивата фасада, от която някога ѝ спираше дъхът? «Аз също съм започнала да приемам красивите неща за даденост».
— Ето ги, идват — промърмори Ротан.
Сония се обърна и видя, че портите на Гилдията се отварят. Зад тях чакаше една карета. Скоро пътят ѝ бе разчистен и конете се раздвижиха, дърпайки колата по пътя към стълбището на Университета.
Кочияшът опъна юздите. Каретата се залюля и спря, вратата ѝ се отвори и навън се подаде една позната фигура, която им се ухили.
— Колко мило, че ме чакате тук — каза Дориен. Той слезе по стълбичката, след което се обърна и пое облечената в ръкавица ръка, която се подаде през вратата. След нея се показа ръкав и една женска глава. Тя погледна към тях, първо към Сония, после към Ротан.
Когато Алина позна бащата на мъжа си, тя леко се усмихна. После отново погледна към Сония и бръчката между веждите ѝ стана още по-дълбока. След това огледа мантията ѝ и лицето ѝ придоби сериозно изражение.
Дориен ѝ помогна да слезе на земята, след което направи същото и за двете си дъщери. По-възрастната, Тилия, се появи първа. Сония отбеляза, че тя приличаше на майка си. Илара, по-малката, отказа протегнатата ръка на баща си и пъргаво слезе по стълбичката. «А тази прилича на Дориен» — помисли си Сония.
Последваха поздравления и запознанства. Сония се изненада, че Алина не отвърна на поздрава ѝ, а започна да се оглежда за дъщерите си. След като се увери, че и двете са тук, тя хвана Дориен за ръката и погледна Сония с почти предизвикателно изражение.
«Чудя се какво ли правя грешно — помисли си Сония. — Или може би в мен има нещо, което тя намира за смущаващо. — Тя потисна желанието си да се изсмее горчиво. — Ами да, това е черната мантия и магията, която представлява».
Или може би Дориен бе разказал на Алина, че някога между него и Сония се бе появило нещо. Че бяха се целунали веднъж.
«Едва ли. Може да е споменал за кратките ни срещи, но нищо повече. Достатъчно е умен, за да знае, че един мъж не измъчва жената, която обича, с подробности от връзките, които е имал преди нея». Тя си спомни собствената си ревност, когато Акарин ѝ бе разказал за робинята, която бе обичал. Макар да знаеше, че момичето отдавна е умряло, тя не можа да не се почувства засегната.