— Черна магьоснице Сония! — разнесе се нечий глас.
Тя се обърна и видя един куриер, който бързаше към нея.
— Да? — отвърна тя.
— Пристигна… съобщение… Болницата в Северния квартал — каза мъжът задъхано. — Дойдох веднага… пеша, без да се бавя. — Той се приближи до нея и ѝ подаде сгънат лист хартия.
— Благодаря — отвърна тя и разгъна листа. — «Среща с предателя при дървото пачи след един час». — Бихте ли ми подготвили карета колкото се може по-бързо?
Куриерът се поклони и бързо се отдалечи.
— Какво има? — попита Дориен.
Тя погледна към него, семейството му и Ротан.
— Съжалявам, но няма да мога да се присъединя към вас за вечеря.
Дориен пристъпи към нея, принуждавайки Алина да пусне ръката му. Жената се намръщи.
— Свързано ли е с търсенето? Мога ли да помогна?
Сония се усмихна накриво.
— Ще има достатъчно възможности да ми помагащ Дориен. Тази вечер просто имам среща с приятел. Ти иди да хапнеш и да се настаните.
— От Сери ли е? — В очите на Дориен гореше интерес. В алините тлееха гняв и безпокойство. Очите на момичетата бяха изпълнени с любопитство.
Сония поклати раздразнено глава.
— Все едно очакваш да ти го кажа тук, пред Университета. По-добре се научи да бъдеш малко по-прикрит, ако искаш да си ми полезен.
Той се усмихна на подигравателния ѝ тон.
— Много добре, ще те остава да се забавляваш сама тази вечер. Но следващия път да не си помислила да ме изоставяш
Откъм конюшните се разнесе тропот на копита и поскръцване на карета. Сония се запъти натам.
— Ще се видим утре — подхвърли тя през рамо.
Щом забеляза, че Сония бърза към него, кочияшът подкара каретата и я спря точно до нея. Тя му каза къде да я откара и скочи вътре. По време на пътуването си тя се замисли за зле прикритата враждебност на Алина. «Въобразявам ли си? Тя поклати глава. — Едва ли. Направила ли съм нещо, за да я предизвикам? Не, ако усмивките и приветствията не са считани за нещо грубо в селото на Дориен, в което се съмнявам. А и Дориен щеше да ни предупреди, ако имаше нещо такова».
Алина беше посещавала Гилдията няколко пъти досега. Първия път бе срамежлива млада жена, която не сваляше поглед от Дориен и сигурно дори не беше забелязала Сония. Следващия път бе заета с бебето и с малкото си дете и Сония не я видя нито веднъж. При следващото им посещение Сония бе твърде заета в болницата с лекуването на сезонните трески, че дори не се видя с тях.
«Е, Дориен е решен да остане, докато Тилия не бъде приета в Университета, така че разполагам с шест месеца да разбера както притеснява Алина — миналите връзки или черната магия — и да я уверя, че няма за какво да се тревожи».
Каретата забави ход и зави към входа на болницата. Сония изскочи навън и забърза към сградата, поздравявайки лечителите и помощниците. Лечителката Никея, водач на лечителите, които бяха помогнали на Сония да залови Лорандра, я поведе към склада.
— Ще останете или ще излизате? — попита Никея.
— Ще излизам — отвърна Сония. — Но няма да се преобличам — додаде тя, когато младата жена се запъти към сандъка, в който държаха облеклата ѝ на болнична работничка. — Само ми дай нещо обикновено да се наметна.
Никея кимна и се запъти към тъмната задна част на стаята. Върна се след малко, носейки дреха с дълги ръкави.
— Ето — рече тя. — Наметалата вече се смятат за доста старомодни на улицата. Тези са по-популярни.
Дрехата представляваше палто от изненадващо лек материал. Сония го облече. Макар до гърдите да имаше нормална кройка, надолу се разкрояваше като пола. Подгъвът му докосваше пода.
— Малко мие дълго.
— Така ги носят. Закопчава се само до бедрата, а предницата се разтваря, докато вървите. Хората ще видят мантията, но ще предположат, че е пола.
Сония сви рамене.
— Не искам да ме разпознаят, докато не застана пред тях.
— Тогава това е най-подходящо. — Никея се усмихна и огледа коридора, за да провери дали се виждат само лечители, и махна с ръка на Сония, че може да излезе.
Скоро Сония вървеше през Северния квартал. Тя забави крачка. Дървото пачи не беше далеч, а тя не искаше да пристигне твърде рано. Когато стигна на една пресечка от мястото, един от доверените хора на Сери изскочи от една ниша и ѝ тикна някаква кошница в лицето.
— Сигналът е отдръпване на паравана на горния прозорец — каза мъжът, който извади от кошницата яркожълто шишенце и го поднесе под носа ѝ. Сладникава миризма подразни обонянието ѝ.
— А след това? — попита тя, отблъсквайки с ръка парфюма.