— Снощи Лиота говори с мен — каза Ивар, дъвчейки.
Лоркин се спря и се обърна към приятеля си. Мъжът гледаше с копнеж.
— Каза, че прекараната с мен нощ ѝ е харесала — продължи Ивар, усмихвайки се леко. Лоркин бързо сдъвка залъка си, преглътна го и се вторачи в приятеля си.
— Сигурно е така.
Ивар го погледна и сви рамене. Усмивката му се стопи.
— О, знам, че със сигурност е харесала магическата и политическата си награда, но има вероятност да е харесала и други неща.
— Изкушаваш ли се да разбереш дали е така? — попита Лоркин.
Ивар поклати глава.
— Поне докато не почувствам, че цената си струва — добави той и отново отхапа от хляба.
— Ще ѝ се довериш отново? — Лоркин не можеше да скрие недоверието в гласа си.
— И първия път не ѝ се доверих— отвърна Ивар, дъвчейки. Той замълча, докато не преглътна хапката. — Знаех какво може да се случи. Имаше хора, които смятаха, че ще бъда наказан заради това, че те отведох в пещерите. Ако не го направеха така, щяха да намерят друг начин. — Той се ухили. — Така поне успях поне малко да се позабавлявам. Лиота може да е използвачка, но има страхотно тяло.
Лоркин погледна приятеля си, без да знае какво да отвърне на това. «Трудно бих могъл да кажа: Ивар, ти изобщо не си толкова глупав, за колкото те мислех. Нито пък ще му хареса, ако го нарека също толкова безскрупулен, колкото и жените. Но той не е нито толкова безсилен, нито такъв невежа, какъвто изглежда. Всъщност може би е планирал това отпреди посещението ни на пещерите на камъкотворците».
— И ако случайно ѝ е харесало повече, отколкото отнемането на магията и наказанието ми, то тогава ще се върне за още — добави Ивар със замечтан поглед.
«А може би просто така си мисли — поправи се Лоркин. — Но и това заслужава възхищение. Като че ли е способен да открива плюсовете във всяка една ситуация».
— По-добре ти, отколкото аз — каза той. После отърси трохите от дрехите си и се протегна. — Не че имам време за това. Отивам да се измия, а после на работа.
Ивар се намръщи.
— Чувам, че нещата там изобщо не са добре.
Лоркин кимна.
— Изглеждаше като че ли броят на заболелите от треска пациенти намалява, но след това ни връхлетяха два пъти повече болни, а някои от тях са много по-зле от преди.
— Така се случва всяка година.
— Същото каза и Калия. Но аз не вярвам на всяка нейна дума, в случай че отново се опита да ме измами.
— Много добре — отвърна Ивар и лапна последното си залче. Лоркин тръгна към вратата, а той промърмори едно приглушено довиждане.
Градът изглеждаше по-тихо от обичайното. Лоркин се запъти към умивалните, а след това пое към лечебницата. По коридорите и зад затворените врати отекваше кашлица. Едва когато стигна до лечебницата, той осъзна какво не бе чул по пътя за насам: постоянното жужене на гласове из града. Когато най-накрая го долови, то идваше откъм лечебницата — от опашката чакащи пациенти, която продължаваше по коридора пред вратата на стаята.
Някои го видяха и се намръщиха. Други го зяпаха. Трети го гледаха пресметливо.
«Калия сигурно е обявила пред всички, че закъснявам». Но все пак не беше закъснял чак толкова.
Той се бе изкъпал набързо, с надеждата, че нямаше да дразни чак толкова околните. «Само да можеше една хубава баня да направи Калия не чак толкова дразнеща».
Когато влезе в стаята, сърцето му се сви при вида и миризмата на толкова много болни хора. Калия го видя и веднага тръгна към него. Той се приготви за караница, но вместо това тя го хвана за лакътя и го поведе към млада двойка, която се въртеше около шестгодишно момиченце.
— Прегледай я — каза тя. — После ела и ми кажи мнението си.
Той погледна родителите и сърцето го заболя. Двамата го гледаха с тъмни, отчаяни очи и не казаха нищо. Лоркин се обърна към момичето и видя, че то е бледо и дишането му е учестено, а кашлицата му беше слаба, защото дробовете му се задъхваха. Още преди да я докосне със сетивата си той знаеше, че детето е по-болно, отколкото би трябвало. Ледената треска отнасяше по няколко Избраници всяка година. Най-вероятните жертви бяха старите и младите, и онези, които бяха отслабени от други болести. Освен това знаеше, че един ден ще се изправи пред това. Калия също го знаеше. Той вече беше решил как да постъпи. Но нямаше да го направи сега. Не и докато всички го наблюдаваха толкова внимателно.
Освен това осъзна, че ще го направи едва след като се посъветва с Тивара дали е разбрал правилно какви биха могли да са последствията.
Когато робите в Дома на гилдията започнаха да сервират вечерята, Денил с изненада чу гласа на Тайенд в коридора.