— Беше… Смятах, че за теб ще е опасно тук.
— Определено ме накара да се притеснявам. Когато моят крал прие предложението ми да стана първият Посланик на Елийн в Сачака, аз бях сигурен, че се захващам с нещо далеч по-опасно от това, което се оказва досега.
— Как успя да го убедиш?
— Не съм се опитвал. Други го направиха. — Тайенд сви рамене. — Изглежда, след като Киралия го направи, всички решиха, че това е страхотна идея, но никой не бе достатъчно глупав да го предложи, за да не би случайно да получи поста.
— Кой те подкрепи? — попита Денил най-вече от любопитство.
Тайенд се усмихна.
— Обещах да не казвам. — Той погледна към чинията си. — Да ядем, иначе храната ще изстине.
Денил тихо изсумтя.
— Елийнците и тяхната заплетена политика.
— В която сме много добри — и се оказа от полза тук. Може да се окаже, че ще успея да спася дори теб от забъркване в неприятности.
Денил се зае с вечерята си, обмисляйки думите на бившия си любовник.
— Значи измина целия този път, само за да видиш какво съм намислил?
Тайенд отново присви очи. Той не отговори веднага, а продължи да дъвче замислено.
— Не — отвърна той с равен глас. — Когато замина, ти ме накара да осъзная, че съм отегчен. Оказа се прав: целта прави живота по-интересен.
— И целта е?
Тайенд продължаваше да дъвче.
«Да стане първият Елийнски посланик в Сачака» — отговори си Денил. Трябваше да признае, че бе впечатлен от смелостта на Тайенд, а превзетият мъж бе идеален за този пост. Наистина имаше усет за политиката — дори често да бе склонен да пренебрегва социалните табута и традиции — и много добре усещаше хората.
«Надявам се само, това да не се отнася до Ачати».
Вечерите с Наки и баща ѝ винаги бяха изпълнени с продължително мълчание. Лорд Лейдън винаги питаше как върви училището и отговорите на Наки винаги бяха учтиви, но кратки. Освен това баща ѝ питаше за семейството на Лилия, но тя не го виждаше често, така че нямаше какво толкова да му каже, а и той като че ли не се интересуваше особено от отговорите ѝ.
Този път ѝ се струваше, че вечерята продължава с часове по-дълго от обичайното и търпението ѝ започваше да се изчерпва. Дори отличната храна не можеше да компенсира скуката. Лилия не бе сигурна дали дните, прекарани в очакване, бяха причина за нетърпеливостта ѝ да остане насаме с Наки или просто ѝ влияеше настроението на приятелката ѝ.
Тя определено се държеше странно. Отговорите ѝ на въпросите на баща ѝ бяха по-кратки от обичайното — и звучаха почти като изръмжаване. В един момент тя го попита за някого и той потрепна, намръщи се неодобрително и смени темата. С Лилия обаче тя се държеше подчертано приятелски, навеждаше се към нея и я потупваше по крака, намигаше ѝ или правеше забавни физиономии. Лилия изпита облекчение, когато вечерята най-после приключи.
Както обикновено, Наки я поведе към спалнята си. Веднага щом затвори вратата, тя закрачи напред-назад и изля тирада от проклятия, каквито Лилия бе чувала при едно от посещенията си на кейовете като дете.
— Какво има? — попита тя.
Наки въздъхна и се обърна към нея.
— Не мога да ти разкажа подробностите. Достатъчно е да знаещ че той научи за един мой малък страничен проект, и за да ме накаже, той взе нещо — не, _открадна_ нещо — от мен. — Тя стисна юмруци, тръгна към леглото и седна на ръба му. Когато погледна към Лилия, на лицето ѝ се изписа отчаяние. — Знаеш ли, че той ми дава пари само колкото да плащам за нужното в Университета? Ако искам да се забавлявам, трябва да намеря друг начин да си плащам. А сега го нямам.
«Казанджийницата. Виното, което вмъква в Гилдията. Винаги тя е плащала за това. Аз не съм давала нищо». Жегна я вина. Лилия се приближи до леглото и седна до приятелката си.
— Ами джобните, които ни дават в Гилдията?
Наки се намръщи.
— Ти получаваш джобни; аз не. Тъй като съм от Домовете, аз не получавам нищо. Семейството трябва да ми плаща издръжка.
— Винаги ти плащаш за всичко — започна Лилия. — Аз трябва…
— Не! — Тръсна глава. — Недей да предлагаш да плащаш за малките ми глезотии.
— _Нашите_ глезотии — поправи я Лилия. — Поне ми позволи да плащам, докато… не намериш начин да спечелиш пари. Ще е хубаво да мога известно време да те поглезя.
Наки погледна изненадано Лилия и устните ѝ се разтеглиха в широка усмивка.
— О, Лилия. Толкова си добра. — Тя протегна ръце и я прегърна.
Лилия отвърна на прегръдката, чувствайки се ужасно щастлива. Когато Наки започна да се отдръпва, тя я пусна, но другото момиче не отстъпи. Лилия я погледна и видя замисленото ѝ, напрегнато лице.