«Или може би знаят, че е по-вероятно Гилдията да продължи да оставя на стража и магьосник». Колко дълго щяха да се съгласят да я надзирават, ако трябваше да го правят в мръсния, неприятен градски затвор?
Сония слезе от каретата, погледна към сградата и почувства как я изпълва тъга. «Щеше ли да си доволен, ако я бяхме завършили, Акарин? — помисли си тя. — Или искаше да я използваш за отвличане на вниманието, както смятат някои?».
Сградата беше най-обикновена, проста кръгла кула, два пъти по-висока от заобикалящите я дървета. Повърхността ѝ беше гладка, а прозорците малки, което ѝ напомни за Крепостта с нейните магически подсилени стени и мънички амбразури. Във вътрешността бяха разставени стражи. Един от тях, който стоеше до голямата дървена врата, се поклони и я пусна вътре. Тя се озова в голяма стая, осветена от няколко малки фенера. Други двама пазачи и капитанът им станаха и ѝ се поклониха. Те бяха насядали край масата заедно с един млад Воин, който ѝ кимна с уважение.
Капитанът пристъпи напред и отново се поклони.
— Черна магьоснице Сония, аз съм капитан Сотин — рече той.
— Дойдох да видя затворничката — каза му тя.
— Последвайте ме.
Той я поведе по витото стълбище и се спря пред дървена врата, в която наскоро бе изрязано малко прозорче. Той отмести капака му и я подкани да надникне. Сония видя легло и бюро, и познатата червенокожа възрастна жена, която седеше в един стол. Вниманието на Лорандра беше насочено към нещо, което държеше в ръцете си.
— Черната магьосница Сония е дошла да те види — обяви капитанът и гласът му прогърмя в ухото на Сония.
Жената вдигна глава и погледна безизразно към прозорчето. След това отново насочи внимание към ръцете си, които бавно се движеха.
— Тя не говори много — рече извинително капитанът.
— Такава си е — отвърна Сония. — Отключете вратата.
Той се подчини, откачи пръстена с ключове от колана си и отключи. «Две ключалки — отбеляза Сония. — Сигурно ужасно ги изнервя». Сония влезе в стаята и чу как вратата се затвори зад гърба ѝ. Лорандра отново вдигна глава и я изгледа мрачно, преди отново да насочи вниманието си към предмета, който държеше в ръце. Сония погледна отблизо и видя, че това е някаква тъкан, която жената плетеше от дебел конец с помощта на късо парче огъната дебела тел. Скоростта, с която импровизираната кука се движеше по ръба на тъканта и оформяше клупове и възелчета, предполагаше дългогодишна практика.
— Какво плетеш? — попита Сония.
Лорандра я погледна с присвити очи.
— Нарича се «бинда» и повечето жени в родината ми умеят да я правят
Тъканта се размърда в ръцете ѝ, разкривайки тръбната си форма. Изненадана и окуражена от готовността на Лорандра да разговаря, Сония се зачуди как да я окуражи да продължи все така.
— И какво ще правиш от нея?
Лорандра погледна надолу.
— Нещо, което да ми държи топло.
Сония кимна. «Разбира се. Скоро ще настъпи средата на зимата и ще стане още по-студено. Тя вече не може да използва магията си, за да се топли. Тук няма камина, а пазачите не ѝ вярват, за да ѝ дадат мангал». Но въпреки това в стаята не беше много хладно. Сигурно топлината от долните стаи се издигаше нагоре и смекчаваше студенината.
— Обикновено използваме пръчка с оформена кука накрая, но според тях ще я използвам, за да се самоубия — додаде Лорандра.
Сония не можа да сдържи усмивката си.
— А ще го направиш ли?
Жената сви рамене и не отговори. «Тя не очаква да ѝ повярвам, така че защо да си прави труда».
— Добре ли се държат с теб? — попита Сония.
Лорандра отново сви рамене.
— Искаш ли да ти донеса нещо?
Недоверчиво потрепване на устните. И отново никакъв отговор.
— Синът ти, примерно? — попита Сония, допускайки лек скептицизъм в гласа си. Не се изненада от липсата на отговор. Потискайки въздишката си, тя отиде до ниското легло, седна на него и се върна на темата, която жената очевидно бе склонна да обсъжда. Това щеше да постави началото на някакъв разговор, който щеше да доведе кой знае до къде.
— И какво правят жените в родината ти от тази бинда?
Лорандра работеше мълчаливо, но лекото потрепване в ъгълчетата на устата ѝ подсказа на Сония, че обмисля отговора си.