Пред него бяха пръснати записките му и книгите, които беше купил на пазара. Току-що бе съставил списък на онова, което бе научил след пристигането си в Сачака и се чувстваше доста доволен от себе си.
Първата точка бе «Доказателство, че Имардин не е бил унищожен по време на Сачаканската война», което Денил бе открил в архивите на една ашакска библиотека скоро след пристигането си в Арвис. Под него беше написал: «Съществуването на хранилищен камък», който Лоркин бе открил в същата колекция от архиви.
Между това и следващата точка, той бе вмъкнал: «Хората от племето Дюна са знаели (а може би все още знаят) как да правят магически скъпоценни камъни. Тези камъни се произвеждат (не са естествени). Изменниците са откраднали от тях това познание». Всичко това беше научил от Унх, туземецът, който бе проследил Лоркин и неговите похитители.
Следваше дълъг списък факти, които бе открил в купените архиви.
«Нарвела, водач на управляващите Сачака киралийци, е притежавал роб, бил е считан за луд, откраднал е хранилищният камък и го е използвал, за да създаде пустошта или умишлено или по време на сблъсъка му с киралийските му преследвачи.
Най-вероятно заплахата от използването на хранилищния камък е помогнала за контролирането на оцелелите сачакански магьосници и след изчезването ѝ Киралия е била принудена да върне страната под сачаканско управление.
Първоначално пустошта като че ли е започнала да отстъпва пред усилията на сачаканците, но след това те са се провалили и вместо това тя е започнала да се разширява».
Списъкът беше добър, реши Денил. Само раздразнението, че напоследък не бе постигнал нищо, го караше да се чувства зле. Все още имаше доста въпроси без отговори.
Денил се наведе напред и започна да пише списък на нещата, които иска да открие.
«Доказателство, че Имардин не е бил унищожен по време на Сачаканската война, което мога да отнеса у дома».
Ачати като че ли не харесваше това, че Денил купува сачакански архиви, но може би нямаше да има нищо против някоя случайна покупка. Ако Денил искаше да убеди всички в теорията си, че Имардин е бил унищожен по-късно, той трябваше да им покаже документи.
«Доказателство, че лудият ученик е унищожил Имардин». Но Денил не смяташе, че ще намери точно това в Сачака.
«Откъде се е взел хранилищният камък? Как е бил направен? Или е бил естествено образувание? Съществуват ли и други такива? Знае ли някой как се правят?»
Денил не спираше да се чуди дали Лоркин знае отговорите на тези въпроси. Изменниците бяха откраднали тайната за създаването на магически скъпоценни камъни от племето Дюна. Ако някой друг знаеше как се правят, то това бяха те.
Денил потрепна, когато си спомни искането на сачаканския крал да установи връзка с Лоркин. Той бе помолил помощничката си Мерия да разследва всяка информация, която ѝ попадне. «Но кого би трябвало да попитаме? Ашаките вече не ме канят на приеми, а и без това аз не я взимам с мен. Съмнява ме робите да имат друг начин за връзка с Лоркин, освен чрез Изменниците».
Той отново огледа списъка си. Искаше да добие по-ясна представа какво точно трябваше да търси по време на посещенията си в сачаканските имения и при племето Дюна. Макар да бе открил отговорите на някои въпроси, винаги щеше да е по-добре да може да цитира няколко източника, когато твърди, че някое събитие се е случило по определен начин. Затова трябваше да потърси още доказателства, че Имардин е оцелял след Сачаканската война и Нарвелан е откраднал хранилигцния камък. Що се отнася до информацията за хранилигцните камъни, той разполагаше само с един източник: племето Дюна. Не можеше да пита Изменниците, затова трябваше да разчита единствено, че Лоркин ще разбере какво знаят и някой ден тази информация ще стигне до него.
Единственото му притеснение бе как ще реагират на въпросите му туземците от племето Дюна. Унх бе приятелски настроен, но съплеменниците му от пазара не бяха реагирали положително, когато Денил спомена името му. «Ала преди това се държаха приятелски. Може би ако не бях го споменавал…»
— Посланик Денил?
Той вдигна глава. Гласът бе на Мерия и идваше от главната стая.
— Влезте, лейди Мерия — извика той. Стъпките се приближиха и тя застана на прага на кабинета му. Той ѝ посочи с жест един от столовете за посетители. — Как сте? — попита я Денил.
Тя сви рамене.
— Добре. Мислех си, че ще има много повече канцеларска работа и почти никакво общуване с хората заради обичаите им по отношение на жените. А се оказа доста по-различно.