— Срещате ли се с много от жените, с които ви запозна ашаки Ачати?
— Да, и с техни приятелки. Групичката е доста голяма. Разбира се, те никога не се събират на едно място. Мъжете ще решат, че са си създали тайно бунтовно общество. — Усмивката ѝ му показа колко забавно ѝ се струва това. — Човек би си помислил, че всичките бележки, които жените си изпращат, ще ги направят подозрителни, но… — Тя сви рамене. — Може би не ги забелязват.
Денил кимна.
— Не съм чувал нищо за това. Смятате ли, че организират нещо?
— Не ми се вярваше, но преди няколко дни споменах, че майката на Лоркин би искала да се свърже с него. Получих съобщение, в което пишеше, че той е в града на Изменниците и се чувства добре. Освен това ме подканяха да му изпратя отговор.
Сърцето на Денил подскочи.
— Къде е посланието, което ви предадоха?
Мерия поклати глава.
— Беше устно. Жените не записват нищо на хартия.
Той се замисли над думите ѝ.
— Смятате ли, че това минава през Изменниците?
Тя кимна.
— Не виждам друг начин да стигне до него, щом той се намира в града им, а там ходят само Изменници. Освен ако сред шпионите няма шпиони.
— Възможно е.
Тя поклати глава.
— Според мен жените казват, че мразят Изменниците, само за да им позволяват мъжете да се срещат.
Денил кимна утвърдително.
— Не казвайте това на никой друг — посъветва я той.
Каквато и да бе връзката с, Лоркин бе по-добра от никаква. Макар крал Амакира да му бе поръчал да се свърже с младежа, без да използва Изменниците, Денил не искаше да изпуска тази възможност. Той искаше да му зададе много въпроси, макар да го ограничаваше това, че посланието му щеше да бъде чуто и от други.
Освен това Денил се беше свързал с Разпоредителя Оусън чрез кръвния пръстен и разбра, че Сония също иска да изпрати съобщение на Лоркин. Това щеше много да я зарадва. А колкото повече Висши машве обсъждаха какво съобщение да изпратят, толкова по-малка бе вероятността от политически усложнения.
— Останете тук — каза той на Мерия. — Ще проверя какво е мнението на Гилдията по въпроса.
Лилия се събуди от пулсираща болка в главата. Тя изстена. И преди роетът я бе карал да се чувства унила и изморена, но никога толкова зле. Може би виното бе по-силно от обичайното. Не беше пила чак толкова много.
Изведнъж се разнесоха удари. Някой чукаше по вратата. Тя се насили да отвори очи, но естествено нямаше как да види през дървената плоскост. Сигурно беше някой прислужник.
— Върви си — рече тя със слаб глас и отново затвори очи.
Чукането спря. Лилия се намръщи. Може би прислугата можеше да ѝ даде нещо за главоболието. Тя отвори уста, за да извика.
Вратата се отвори. И двете ѝ очи се отвориха едновременно, като по собствена воля. Тя видя в стаята да влизат магьосници, а не прислужници; беше ѝ нужно известно време да осъзнае този факт и да го проумее.
Лилия се надигна на лакти. Изведнъж усети, че вече не е облечена с мантията си. Кога бе успяла да се преоблече в спално бельо? Тя сграбчи чаршафите, за да се покрие, но почувства нещо — сухо и ронливо по дланите си. Лилия погледна ръцете си. По тях бе засъхнало нещо тъмно.
«Вино? Не си спомням да съм го разливала по ръцете си. А и то щеше да е лепкаво…»
Магьосниците обградиха леглото ѝ. Тя ги погледна, разпозна един от лечителите, приятели на лорд Лейдън и… сърцето ѝ спря… Черен магьосник Калън.
— Лейди Лилия? — попита той.
— Д-да? — Сърцето ѝ отново заби и то много бързо. — Какво става?
— Лорд Лейдън е мъртъв — каза лечителят.
Тя го погледна ужасено.
— Как? — Още докато задаваше въпроса, тя усети, как по гърба ѝ пробягват ледени тръпки. «Снощи се опитахме да научим черната магия! Къде ни е бил умът?» — Къде е Наки?
— КАК МОЖА ДА ГО НАПРАВИШ! — Гласът се изви в писък, но въпреки това тя веднага разпозна Наки. Лилия потрепна. Приятелката ѝ искаше баща ѝ да умре, но не беше… Някой се опита да отблъсне магьосниците, но бе уловен от лечителя. Наки се опита да се освободи от него, без да сваля очи от Лилия.
— Ти! — изръмжа момичето.
— Аз? — Лилия погледна приятелката си.
— Ти то _уби_! — извика Наки. — Баща ми!
— Не съм. — Лилия поклати глава. — Заспала съм. Изобщо не съм се будила.
Наки поклати невярващо глава.
— Кой тогава го е направил? Не трябваше да ти давам да четеш онази книга. Просто исках да те впечатля.
Студени тръпки пробягаха по гърба на Лилия. Внезапно тя усети как очите на Калън дълбаят в нея.
— Как е умрял? — попита тя със слаб глас.
— Черна магия — тросна ѝ се Наки и наведе поглед надолу. — Какво е това по ръцете ти?