Лилия погледна към тъмните петна.
— Не знам.
— Това е кръв, нали? — Очите на Наки се разшириха от ужас. — На баща ми… — Очите ѝ плувнаха в сълзи, тя се обърна рязко и избяга от стаята.
Лилия я гледаше. «Тя си мисли, че съм убила баща ѝ. Мрази ме. Изгубих я. Но… аз не съм убивала баща ѝ. Или пък съм?» Спомените ѝ от предишната нощ се губеха. Винаги ставаше така, когато бе пила твърде много вино или бе дишала твърде много роет. Сънищата ѝ — а дали бяха сънища? — включваха фантазия, в която тя се отърва от бащата на Наки, макар двете да не бяха обсъждали това.
— Вие ли убихте лорд Лейдън? — попита Черният магьосник Калън.
Тя се насили да го погледне.
— Не. Не мисля.
— Опитвали ли сте се да овладеете черната магия?
Как да отговори на това? Тя установи, че не може да намери подходящите думи. Главата ѝ пулсираше толкова силно и Лилия имаше усещането, че всеки момент ще се пръсне.
— Лейди Наки призна, че се е опитвала да научи черната магия от една книга — каза
лечителят. — Каза, че Лилия също е опитала.
Лилия изпита предателско облекчение. Тя кимна с глава.
— Наки има книга. Всъщност тя е — беше — на баща ѝ. Той я държи в библиотеката, в една маса със стъклен плот. Наки я извади оттам и двете четохме от нея — но нали е невъзможно черната магия да се научи от книга?
Погледът на Калън не потрепна.
— Но е забранено да се опитва.
Тя наведе поглед.
— Не съм убила баща ѝ. — Ала в нея отново се надигна съмнение.
— Това ли е обвинената? — разнесе се нов глас.
Магьосниците се обърнаха към вратата и Лилия успя да погледне между тях. Стомахът ѝ се сви, когато видя приближаващата се Черна магьосница Сония. Не че появата на още един черен магьосник можеше допълнително да влоши положението ѝ. Тя винаги се бе възхищавала на Сония, макар че мисълта за онова, което бе извършила през живота си, я смущаваше.
— Да — отвърна Калън и се отдръпна от леглото. — Отивам в библиотеката, за да погледна книгата, в която има инструкции за използването на черна магия. И двете признаха, че са я чели. Можете ли да разчетете съзнанията им?
Сония повдигна вежди, но кимна. Когато Калън излезе от стаята, тя се обърна към другите магьосници.
— Трябва да ѝ позволи поне да се облече — каза тя. — Аз ще остана при нея.
— Разберете какво има по ръцете ѝ, преди да се измие — посъветва я лечителят.
Лилия ги гледаше как излизат, а когато вратата се затвори, се измъкна от леглото.
— Дай да видя ръцете ти — каза Сония. Тя ги хвана със своите, които изглеждаха твърде малки за толкова могъщ магьосник. «Не че магията прави ръцете ти по-големи — помисли си Лилия. — Това вече щеше да е доста неприятно». Сония повдигна едната ѝ ръка, подуши я, после отведе Лилия до умивалника и пусна водата.
— Измий се.
Лилия се подчини с облекчение. Петното се изми след доста търкане и оцвети водата в умивалника.
— Трябва ни повече светлина — промърмори Сония. Тя погледна към панелите, които покриваха прозорците, и те леко се отдръпнаха встрани. В стаята проникна дневната светлина. Когато погледна надолу, Лилия затаи дъх.
Водата се беше оцветила в червено.
— Но как…? Аз не си спомням… — ахна тя.
Сония я гледаше замислено. После отстъпи назад.
— Преоблечи се — каза тя. Тонът ѝ бе нещо средно между заповед и предложение. — След това ще видим какво си спомняш.
Лилия се подчини и облече ученическата си мантия колкото се може по-бързо. След като завърза шарфа, тя отиде при Сония. Черната магьосница протегна ръце и долепи дланите си до слепоочията ѝ.
Досега черен магьосник не бе разчитал съзнанието ѝ. Нито пък обикновен. Понякога уроците ѝ в Университета изискваха учителят да влиза в главата ѝ, но учениците винаги получаваха инструкции да крият мислите си зад въображаеми врати. В общото разчитане на мисли целта бе да се извадят наяве мислите, скрити зад вратите.
Този път беше по-различно. Внезапно Лилия усети присъствието на по-възрастната жена в главата си. Чувстваше го слабо, сякаш чуваше гласове през стената. Изведнъж почувства как нещо влияе на мислите ѝ. Не усещаше чуждата воля, затова инстинктивният ѝ опит да му се противопостави се оказа безполезен. Тя се насили да отстъпи и започна да наблюдава завръщащите се спомени от предишната нощ.
Изпълниха я смущение и страх, когато си спомни целувката на Наки, но не усети неодобрение в Сония. Сега, когато някой друг преглеждаше спомените ѝ, те ѝ се струваха не чак толкова неясни, но не можеше да определи границите им във времето.
Един от тези периоди бе след като легна до Наки на леглото, след като бяха пили вино. Засрамено си спомни мислите за убийство, които се бяха въртели в главата ѝ. Но не си спомняше наистина да бе убивала някой. Освен в сънищата си. «Но дали това бяха сънища?»