Ами ако наистина беше убила бащата на Наки, хваната в капана на породените от виното и роета халюцинации?
Ами ако експериментът им бе успял и тя наистина бе научила черната магия от книгата?
— Определено си успяла_ — разнесе се гласът на Сония в съзнанието ѝ. — _Това би трябвало да е невъзможно. Дори Акарин не вярваше в това. Но в историята има поне още един ученик, който я е научил без помощта на друг магьосник и тогавашните магьосници са имали причина толкова решително да унищожат всичко, писано за нея. За нещастие никой няма да погледне с добро око на доказателството, че сме бъркали. Защо си се опитала, когато знаещ че е забранено?_
— _Не знам. Просто го направих заедно с Наки. Тя ми каза…_ — Тя беше казала на ЛИЛИЯ, че ѝ се доверява. Дали щеше да ѝ повярва отново? «Аз я обичам, а тя ме мрази.»
Внезапно усещането за загубата и шокът от случилото се изплуваха на повърхността и
тя избухна в сълзи. Докосването на Сония изчезна от главата ѝ и се прехвърли върху раменете, разтривайки я нежно, но твърдо, докато Лилия се опитваше да се вземе в ръце.
— Не мога да ти кажа, че всичко ще бъде наред — рече Сония и въздъхна. — Но мисля, че ще успея да ги убедя, че не е направено умишлено и заслужаваш по-леко наказание. Ала това зависи от спомените на Наки.
«По-леко наказание?» Лилия потрепери, припомняйки си уроците по история.
«Акарин е бил изпратен в изгнание, защото Гилдията не е знаела дали ще може да му се противопостави. Иначе са щели да го екзекутират. Но пък той е убивал хора с черната магия. Аз не съм… Надявам се».
Ако не беше убила, Сония нямаше да открие доказателства в съзнанието на Наки. Внезапно Лилия изпита огромно нетърпение Сония да отиде и да открие истината. И последните ѝ сълзи пресъхнаха.
— Добре ли си вече? — попита Сония.
Лилия кимна.
— Остани тук.
Очакването бе истинско мъчение. Когато Сония най-после се върна заедно с Черния магьосник Калън и другите двама магьосници, на лицето ѝ бе изписано мрачно изражение.
— Тя не е видяла смъртта на баща си — каза ѝ Сония. — В съзнанието ѝ няма никакво доказателство, че ти си го убила. Остават единствено кръвта по ръцете ти и начинът, по който е умрял. И двете могат да са просто съвпадение.
Лилия въздъхна с облекчение. «Не съм го направила» — помисли си тя.
— Спомените ѝ от предишната вечер са много по-различни от твоите — продължи Сония. — Но не така, че да не могат да бъдат обяснени от просто недоразумение. — Тя поклати глава. — Въпреки онова, което си почувствала, тя не е овладяла черната магия.
След тези думи Лилия почувства как я изпълва облекчение. Поне Наки не бе извършила такова ужасно престъпление като нея, макар да се бе опитала да овладее черната магия, което означаваше, че няма да се отърве ненаказана.
«Може би, ако разбере, че не съм убила баща ѝ, двете ще можем заедно да се справим с това».
Но когато магьосниците изведоха Лилия от стаята, Наки стоеше в коридора и я изгледа така, че попари всичките ѝ надежди.
Глава 12
Разисквания
Щом Лоркин излезе от тунела, шумът на подземната река го обгърна. Тивара седеше на същата пейка и гледаше замислено колелото на канализацията. Той се изкуши да я повика мисловно, но дори това щеше да разкрие, че се срещат тайно. Изменниците имаха по-строги правила за менталното общуване и от Гилдията, защото дори най-краткият зов можеше да привлече вниманието на други магьосници и да ги доведе в Убежището.
Затова той изчака тя да го забележи и ѝ махна с ръка.
— Лоркин — каза тя, щом магьосникът стъпи на перваза. — Не очаквах, че толкова скоро ще те видя. Нима ледената треска не е стигнала до втората си фаза?
Той кимна и седна до нея.
— Достигна я. Затова съм тук. Но първо искам да те попитам: как си?
Тя развеселено повдигна вежди.
— Вие, киралийците. Винаги толкова официални. Добре съм.
— Отегчена?
Тя се засмя.
— Разбира се. Но често ме посещават. И… — Тя свали един пръстен от ръката си и го задържа за миг, преди да го пусне в джоба си. — Хората ме информират за случващото се в града. Между другото, току-що ми съобщиха, че Калия е бясна заради това, че си напуснал лечебницата.
Той сви рамене.
— Не разполагам с достатъчно време, за да чакам нещата да утихнат.
Тивара се намръщи.
— Нали не пренебрегваш болните заради мен?
— И да, и не. — Лоркин се намръщи. Въпреки доброволците, които помагат в болницата, работата продължава да е много. Не може това да продължава така. Трябва да премина веднага към проблема.