Когато Денил се върна в Дома на Гилдията след посещението си в дома на Ачати, той завари Тайенд и Мерия да разговарят на по питие в Господарската стая. Той се спря и ги погледна. Ачати успя да организира пътуването им до земите на племето Дюна по-бързо от очакваното и Денил трябваше да съобщи новината на помощничката си и на Елийнския посланик по-скоро, отколкото бе възнамерявал.
«Няма смисъл да отлагам» — каза си той. После се приближи към столовете им и кимна към бутилката с вино.
— Дали е останало нещо?
Тайенд се ухили и махна с ръка на роба, който стоеше до стената.
— Донеси още една чаша — нареди той и потупа с ръка големия стол, предназначен за господаря на къщата. — Пазим го за теб.
Денил тихо изсумтя и седна. Макар да бе човекът с най-висок пост в Дома на Гилдията, той се съмняваше, че това е причината Тайенд да не избере креслото.
— С какво се занимавате напоследък? — попита той.
Тайенд махна презрително с ръка.
— Посещавам други важни хора, опитвам нови вкусни ястия. Такива неща.
— Наслаждавай се, докато ги има. — Денил погледна към Мерия. Тя сви рамене.
— Посетих новите си приятелки и им предадох посланието на Черната магьосница Сония. А вие?
Робът се върна и му подаде чашата за вино с наведена глава. Тайенд вдигна бутилката и я напълни. Денил отпи глътка и въздъхна доволно.
— Двамата с ашаки Ачати планираме пътуване до земите на племето Дюна. Изглежда, ще тръгнем по-рано, отколкото очаквах: след седмица, може би дори няколко дни.
Очите на Мерия проблеснаха от изненада.
— Проучвания или посланически задължения? — попита Тайенд с многозначително изражение на лицето.
— Предимно проучвания — призна Денил. — Макар че ще допринесе и от политическа гледна точка.
— Заради книгите от пазара е, нали? — Тайенд изглеждаше изпълнен със самодоволство.
— Предполагам, че откритото в тях донякъде допринесе за предложеното от Ачати пътуване. — Денил се почувства удовлетворен, когато самодоволното изражение изчезна.
— Кога тръгваме? — попита Мерия.
Денил повдигна вежда. — Ние?
Тя се оклюма.
— Няма ли да ме вземете с вас?
Той поклати глава.
— Не мога.
— Това му е навик — промърмори Тайенд. — Винаги изоставя хората.
Денил го погледна укорително. Очите на учения се разшириха в подигравателна невинност.
— Сигурно ще имате нужда от помощник по време на пътуването — продължи да настоява Мерия. — Във всеки случай повече, отколкото тук.
— Аз — Гилдията — имаме нужда от вас тук — каза ѝ Денил. — За да се погрижите, ако се случи нещо непредвидено. Не можем да оставим Дома на Гилдията без никакви магьосници вътре.
— Така е — съгласи се тихо Тайенд. — Веднага ще ме изритат оттук, защото трябва да си потърся собствено жилище.
— Но… — В гласа на Мерия се появиха панически нотки. — Ако се случи нещо важно, те няма да искат да си имат работа с жена.
— Ще се наложи или ще бъдат принудени да чакат завръщането ми. Ако е нещо спешно… — Той сви устни и се замисли. Трябваше да остави кръвния пръстен на Оусън, за да може Мерия да се консултира с Разпоредителя, ако възникне нещо важно. За да може да предава съобщения до Гилдията и Сония. «Само ако можех да направя мой собствен кръвен пръстен. Или нечий друг… но разбира се! Пръстенът на Сония е у мен! Може би ще се съгласи да го остава на Мерия». Той реши да се свърже с нея на сутринта.
— Ако възникне нещо спешно, ще се свържете с Оусън или Сония посредством кръвните им пръстени. Единият ще взема с мен, другия ще оставя тук. — Денил се изправи и постави ръка на рамото ѝ. — Всичко ще бъде наред, Мерия. Вие успяхте да се промъкнете в скрития свят на сачаканските жени и установихте връзки с Изменниците в невероятно кратък срок. Не се и съмнявам, че ако нещо изскочи — което едва ли ще стане — вие ще се справите добре.
— Аз също не се съмнявам — додаде Тайенд.
Измъчената ѝ усмивка приличаше повече на гримаса, но тя изглеждаше по-спокойна и по-уверена, макар и разочарована.
— Колко дълго ще отсъствате? — попита Мерия.
— Не знам със сигурност — каза Денил. — Няколко седмици, може и повече. Зависи от сезонните ветрове и климата въобще, както и дали туземците изобщо ще се съгласят да се срещнат с нас.
Мерия тихо изсумтя.
— Продължавайте да ме дразните. Толкова ми се иска да посетя племената.
— Може би двамата ще се върнем при тях някой ден — предложи той. — Стига да не се отнасят към жените си така, както сачаканците.
Погледът ѝ веднага светна.
— Мъжете на пазара се държаха приятелски.
— Да, но не можем да предполагаме, че всички са така. Търговците са готови на всичко, за да привлекат клиенти.