Глава 13
Трудни решения
Скърцащ звук изтръгна Лилия от мислите ѝ и девойката се обърна към вратата на Купола. Тя се изтърколи встрани и мястото ѝ беше заето от кръг светлина, в който се очерта фигурата на магьосник. Той ѝ махна с ръка. Лилия се изправи и послушно тръгна към изхода.
Когато очите ѝ привикнаха със светлината, тя видя, че вече е късно следобед. «Стояла съм вътре по-малко от един ден — помисли си тя, — а ми се стори, че е цяла вечност. Макар че може да е ден и половина. Но тогава щях да съм огладняла. — Стомахът ѝ изкурка. — Е, по-гладна от това».
— Време е, Лилия.
Момичето осъзна, че това е Черната магьосница Сония и бързо ѝ се поклони. Сония я погледна съчувствено. Други двама магьосници чакаха няколко стъпки встрани. Лилия избегна погледите им и тръгна заедно със Сония към Университета.
— Ще ми се да можехме да избегнем това Изслушване — каза магьосницата. — Но се боя, че е неизбежно. Двете с Наки ще бъдете съдени пред Гилдията.
Лилия кимна.
— Разбирам.
— Двете не трябва да разговаряте една с друга — додаде тихо Сония. — Ще говорите само ако ви позволят или ви зададат въпрос.
Лилия кимна. С крайчеца на окото си можеше да види, че Сония я наблюдава внимателно, и осъзна, че трябва да покаже по-ясно какво е чула и разбрала, а не само да кима автоматично.
— Да — успя да произнесе тя. Гласът ѝ бе пресипнал от плача и продължителното неизползване. — Да не говоря с… освен ако не ми кажат. — Тя не успя да произнесе името на Наки, но Сония извърна глава, очевидно удовлетворена.
Двете вървяха към входа на Университета. Докато изчакваха стълбите, вцепенението, което бе обхванало Лилия слез пристигането в Гилдията и затварянето ѝ в Купола, започна да отминава и бе заменено от нарастващ ужас. Тя щеше да се изправи пред всички магьосници в Гилдията и да изтърпи осъдителните им погледи. Всички щяха да се чудят дали е убийца. Всички щяха да знаят, че е овладяла черната магия. Независимо дали го беше направила от глупост или от зли намерения, те щяха да я презират.
Тя се сети за разочарованието на семейството си, но бързо прогони тази мисъл. Най-добре беше сега да мисли за предстоящото унижение и срам, а после за останалото.
Двете прекосиха бързо впечатляващото фоайе и тръгнаха по коридора към Голямата зала. За нейно огромно облекчение пространството около древната сграда, която се намираше във вътрешността на огромното помещение, бе празно. Тя бе очаквала, че някои ученици ще се промъкнат дотук, за да видят каквото могат.
Вратата на Заседателната зала се отвори и кръвта ѝ изстина. Пространството между амфитеатрално разположените покрай стените кресла бе пълно със столове. На тях бяха насядали облечените в кафяви мантии ученици, които бързо се извърнаха, за да я видят като влиза.
Тя заби погледа си в пода. Сърцето ѝ биеше гръмотевично в ушите и тя се опита да накара треперещите ѝ крака да я понесат по пътеката. Дори някой от учениците да бе прошепнал — или извикал — нещо, тя не го чу. Кръвта шумеше в ушите ѝ, заглушавайки всички звуци. Тя се концентрира върху дишането си и движението на разтрепераните ѝ крака.
Двете стигнаха до предната площадка и свиха вдясно. Сония спря и постави нежно ръка на рамото на Лилия.
— Остани тук — промърмори тя, после бързо изкачи стълбите и се настани на мястото си сред Висшите машве. Докато я наблюдаваше, Лилия видя, че някои от Висшите машве се мръщеха. Един от тях каза нещо, но Сония махна с ръка с успокояващ презрителен жест. След това момичето улови погледа на един от Висшите магьосници и бързо наведе глава.
— Чухте показанията на неколцината свидетели на събитията — прогърмя мъжки глас. Лилия надигна глава и видя облечения в синьо Разпоредител, който стоеше в средата на площадката. Забила поглед в пода, тя не го беше забелязала досега. — Научихте какво е открила Черната магьосница Сония в умовете на двете млади жени, които стоят пред нас. Сега нека да чуем какво имат да ни кажат те. Лейди Наки.
Полазиха я тръпки. Лилия проследи погледа на Оусън и видя, че Наки стои само на няколко крачки от нея, в лявата част на стаята. Олекна ѝ на сърцето при вида на познатото красиво лице, но чувството веднага се изпари и бе заменено от болка, която я накара да се задъха.
— Да, Разпоредителю Оусън — отвърна Наки със спокоен, студен глас. Тя стоеше с високо вдигната глава. Тъмни кръгове заобикаляха зачервените ѝ очи. «Тя изглежда силна, но като че ли всеки момент ще рухне — помисли си Лилия. — А как ли изглеждам аз, изгърбена и неспособна да погледна към никого? Сигурно излъчвам вина, точно както си мисли тя».