Защото я обичаше. Защото никоя от тях не вярваше, че ще се получи. Но резултатът бе налице, което обясняваше защо четенето на книги за черната магия бе забранено. Гилдията
не искаше да признае, че е възможно, защото някой със зли намерения можеше да се сдобие с книга и да се опита да овладее черната магия. «Трябваше да се досетя».
Тогава тя осъзна какво бяха направили двете с Наки.
«Сега вече всички знаят, че черната магия може да бъде научена от книгите. Ние разкрихме една тайна, която трябваше да остане погребана. И също като черната магия тази тайна не може да бъде забравена».
Денят бе ужасно дълъг за Лоркин. Не само защото Калия изкара върху него яда си за това, че бе напуснал лечебницата, а и защото бе наблюдавал влошаването на здравето на болното дете, чудейки се през цялото време как да я изцели, без Калия да го види и да го спре.
Все пак дилемата му се разреши по изненадващ начин. Късно вечерта родителите на момичето решиха, че не искат детето им да умре в шумната лечебница, а в къщи, при семейството си. Калия се опита да ги разубеди, но те не се пречупиха.
Това я обезпокои и през остатъка от деня беше много разсеяна. «Несъмнено е заета да обмисля дали може да спечели нещо от тази ситуация, без да се злепостави».
Още двама пациенти бяха заболели от ледена треска и състоянието им се влошаваше: една възрастна жена и младо момче, което вече имаше здравни проблеми. Калия не излезе от стаята, за да посети болното момиче, може би защото не я бяха повикали, а може би защото се страхуваше, че докато я няма, Лоркин може да изцели останалите тежко болни пациенти. Тя го задържа до късно през нощта и го освободи едва когато през лечебницата мина една от магьосниците с висш ранг, водейки болния си съпруг. Тя попита Калия дали постъпва разумно, изтощавайки се до крайност, когато много магьосници бяха предложили да наглеждат пациентите през нощта, за да може тя да отдъхне.
Когато Лоркин тръгна към вратата, тя го извика по име. Той се обърна.
— Можеш да си вървиш— каза тя. — Не посещавай Велила без мен.
Той потвърди с кимане. Докато вървеше към стаята на болното момиче, той се зачуди какво ли щеше да му коства неподчинението.
Така и не можа да стигне до нея.
От една странична стая излезе някаква жена и му махна. Той разпозна една от поддръжниците на Савара, но въпреки това се поколеба, преди да я последва вътре. Когато видя четиримата души, които го чакаха вътре, всичките му съмнения се изпариха.
Стаята представляваше голям, полупразен склад. На едно импровизирано легло в безсъзнание лежеше Велила. Родителите ѝ се бяха навели над нея. До тях стоеше Савара.
— Лоркин — усмихна се тя. — Помислих си, че никога няма да те освободи.
Той се намръщи.
— Мисля, че се надяваше… — Лоркин млъкна и погледна към родителите. «Надяваше се, че момичето ще умре, преди да успея да я изцеля. Не мога да го кажа пред тях». Той отиде до импровизираното легло и вдигна глава към тях. — Ще се опитам да я изцеля с магия, но не обещавам, че ще успея да я спася. Лечителството невинаги е успешно, макар че никога не съм чувал да нанася вреда. Ще направя опит само ако ми разрешите.
— Разрешаваме — каза бащата и съпругата му кимна.
— Аз ще бъда свидетел — додаде меко Савара.
Лоркин я погледна. Тивара сигурно ѝ бе разказала за плановете му. Савара бе убедила родителите да отнесат малката от лечебницата, за да не може Калия да попречи или да се намеси в изцеляването ѝ. Може би тя също се беше досетила, че Калия ще му забрани да я посещава сам, и бе уредила момичето да бъде донесено тук.
Савара се усмихна и в очите ѝ проблесна самодоволство и одобрение.
Лоркин се обърна към момичето, постави ръка на челото ѝ и проникна със сетивата си в тялото ѝ. Настръхна от онова, което видя вътре. Болестта бе навсякъде, атакуваше всичко. Дробовете ѝ бяха пълни с нея, а сърцето ѝ бе отслабнало.
Той започна с изпращането на енергия към тялото ѝ. Често това се оказваше достатъчно — тялото автоматично я използваше, за да се излекува. Болестта, която го бе завладяла, бе твърде опасна за защитата ѝ. Лоркин знаеше, че ако бе погледнал в Изменници, които не бяха толкова тежко засегнати, той щеше да види как телата им се борят с нея. Но Велила губеше тази битка.
Възможно бе защитата на тялото ѝ да е бавна и отслабнала, и да се нуждае единствено от достатъчно количество енергия, за да спечели битката. А можеше и никога да не я спечели, независимо от допълнителното време, което ѝ осигуряваше. «Ако не успея, Калия ще каже, че само съм удължил страданията ѝ. Но аз съм длъжен да опитам».
След това той прогони течността от дробовете ѝ — което не бе приятно за никого, но щеше да помогне на момичето да диша по-леко — и изцели колкото се може повече нанесени вреди. Тази последна стъпка изцеди по-голямата част от силата му, но той и без това не я използваше много по време на работата си в лечебницата, а един хубав сън щеше да я възстанови.