Но това не бе една от онези междурасови връзки, които включваха тайни сватби и скандални афери. Тук нямаше нищо, което да постави под въпрос лоялността му към Киралия. Той не можеше да си представи Ачати да има някакви безразсъдни очаквания и да дава нереални обещания…
— За какво си мислиш? — попита Ачати.
Денил погледна към събеседника си и сви рамене.
— За нищо.
Сачаканецът се усмихна.
— Кралийците имат странния навик да заявяват липсата на мисли, когато не искат да обсъждат онова, което се върти в главите им.
— Или пък мислите им са твърде объркани — най-вече от виното — за да бъдат обяснени — причина, за което най-вероятно също е виното — отвърна Денил.
Ачати се изкиска.
— Да, мисля, че разбирам. — Той погледна към Денил и се намръщи. — Трябва да ти кажа нещо и не знам дали ще останеш доволен или не.
Денил усети как го жегва леко разочарование. Почти се беше убедил да приеме
предложението на Ачати, а сега, когато приятелят му отново стана сериозен, съмненията му пуснаха корени.
«Как ще се отрази връзката ни, ако бъдем разкрити, на позициите ни в сачаканското общество? — Тогава той се сети, че двамата се канят да напуснат Арвис. — Далече от очите, далече от ума. Това пътуване ще бъде идеалната възможност…»
— Приех да взема още една личност с нас — каза Ачати. — Той бе особено убедителен, а аз не можах да пренебрегна аргументите му. Вече му бях обещал, че ако нещата тук станат твърде напрегнати, ще му помогна да се отърве от интереса на ашаките.
Денил почувства как сърцето му се свива. В този момент разочарованието му от думите на Ачати бе заменено от нарастващо подозрение.
— Кой?
Ачати се усмихна.
— Съгласих се да взема посланик Тайенд с нас.
Денил извърна глава, за да скрие изненаданата си.
— Аха — успя да каже само той.
— Ти не си доволен. — Гласът на Ачати звучеше притеснено. — Мислех, че двамата се разбирате добре.
Денил сви рамене.
— Така е. — «Предполагам, че мога да накарам Ачати да остави тук Тайенд, без да се стига до скандали и обиди». — Има един недостатък, обаче. Подозирам, че той е забравил да ти каже нещо много важно.
Ачати се намръщи.
— И какво е то?
Щом си спомни за това, Денил се разсмя от сърце.
— Тайенд страда от ужасна, почти смъртоносна морска болест.
Глава 14
Планове
Лилия се огледа, без да е сигурна дали е будна или сънува. Известно време лежа неподвижно, след което заключи, че сигурно е будна, защото в стаята нямаше усещане за надвиснала опасност, каквото бе имало в съня ѝ.
Нищо не помръдваше, нищо не се промени, нищо не издаде звук. «Аха. Сбърках. Усеща се някаква заплаха, но тя е по-прикрита и зловеща. Заплахата, че нищо няма да се случи. Заплахата от безкрайни, монотонни часове, които продължават в бъдещето».
Това бе заплахата от скуката и изгубените години. От това никога да не обича или да не бъде обичана от друг. Да бъде забравена.
И все пак можеше да е по-лошо. Когато огледа стаята, тя забеляза удобните, качествени мебели. Малко затвори изглеждаха така. Може би дори само този. Храната, която бе получила предишната вечер, беше същата, ако не и по-добра от онази, която получаваше в столовата на Университета. Пазачите бяха учтиви и поне изглеждаше като че ли я съжаляваха. Може би тя им напомняше за собствените им дъщери.
«Обзалагам се, че дъщерите им никога не се забъркват в такива проблеми».
Лилия потрепна, припомняйки си кратката среща с нейните родители, които бяха пристигнали в Гилдията, за да я видят, преди да бъде затворена в Наблюдателницата. Тя бе твърде замаяна, за да каже нещо повече. Помнеше, че не спираше да се извинява. Майка ѝ я беше попитала просто: «Защо?», а тя не можа да ѝ отговори. Как да каже на майка си, че е влюбена в друго момиче?
Имаше много сълзи. Споменът ѝ се струваше по-болезнен, отколкото бе самата среща. Тя стана и се облече, просто за да се поразсее. Дъхът ѝ излизаше на облачета в студения въздух. Някой беше решил, че тя трябва да се облича с обикновени панталони и туника, каквито носеха повечето прислужници, само че ушити от по-качествен плат. Бяха ѝ оставили и топла долна риза. Мантията, дори и да ѝ бяха позволили да я носи, не беше достатъчно дебела, за да я пази добре от студа. Тя потрепери и внезапно остро усети липсата на магията си.
В стаята бе инсталиран мангал с комин, който изнасяше дима извън стените на сградата. До него бе струпана купчина дърва и борина. Тя предположи, че тъй като Наблюдателницата бе построена за магьосници, в нея не бяха изграждани камини и димоотводи. Когато пазачите бяха заели местата си, те бяха решили, че мангалите са най-лесния немагически начин за поддържането на топлина в стаите.