Бяха ѝ осигурили запалителни клечки, така че тя се захвана да запали мангала. Не се опита да използва силата си, убедена, че блокадата, която Черната магьосница Сония бе поставила в съзнанието ѝ, е непробиваема, и опитът да я пробие няма да е особено приятен. Почти не помнеше как бе поставена. Мозъкът ѝ бе изтръпнал от сътресението.
«Сония ми зададе няколко въпроса — спомни си тя. — Не успях да ѝ помогна кой знае колко, но тя се опитваше да помогне. Или поне да разбере кой е убил бащата на Наки».
Дали Гилдията щеше да се откаже от разследването, след като вече я беше затворила? Лилия се надяваше, че не. Макар Наки да не харесваше пастрока си, тя очевидно бе разтърсена от смъртта му. Заслужаваше да разбере какво се бе случило наистина.
«И най-вече защото се намира в опасност. Този, който е убил баща ѝ, може да тръгне след нея».
Сърцето на Лилия затупка по-бързо, но тя вдиша дълбоко и си каза, че Наки може да се грижи за себе си. Ала всъщност не бе убедена в това. Как щеше да се защити, когато изпадне в омаята на роета?
«Е, аз поне няма да имам проблеми с това. Край с роета тук, в затвора».
При тази мисъл Лилия изпита силен копнеж. Тя поклати глава. Не че имаше нужда от роета. Нито го искаше толкова силно. Но той щеше да ѝ помогне да забрави всичко. Да не се тревожи за нещата, които не може да промени или направи. Да спре да се чувства толкова глупаво, че се е съгласила да опита инструкциите в книгата за черната магия. Да спре да се притеснява дали Наки е в опасност. Може би дори да угаси любовта, която изпитваше към нея. Нали поетите и песнопойците казват, че любовта носи само болка?
Ако не беше обичала Наки, тя щеше да изпитва ненавист към момичето, което ги беше забъркало в тази каша. «Проблемът е, че безразсъдството ѝ е част от онова, което обичам в нея. Макар че може би вече не го харесвам толкова».
Мангалът беше малък и кожата ѝ настръхна от студа. Лилия се изправи, уви раменете си с одеяло и закрачи напред-назад из стаята. Постоя край тесния прозорец, загледана в гората. Това бе същата гора, която стигаше до сградите на Гилдията. Никога не я беше изследвала. Тя бе израснала в града и перспективата да влезе сред дивата, пълна с животни маса от дървета ѝ се струваше странна и малко плашеща. От високата си позиция — намираше се на втория етаж в кула, построена върху хребета, надвиснал над гората — тя можеше да види, че пространствата между дърветата бяха пълни с мъртви стебла и растителност. Опита се да си представи как някой човек ще може да премине през гората, без да се препъне. «Сигурно много бавно».
Когато ѝ омръзна да гледа към гората, тя започна внимателно да оглежда предметите в стаята. Всички бяха много практични. Нямаше никакви книги, нито хартия или пособия за писане. Тя се зачуди, дали ако помоли пазачите, щяха да ѝ донесат?
Вратата към коридора бе направена от тежко, качествено дърво. Малкото стъклено квадратче очевидно бе монтирано допълнително, за да може пазачите да проверяват къде се намира затворникът, преди да отворят вратата. Между нейната стая и съседната имаше врата. Предишната нощ се бе опитала да я отвори с надеждата, че ще се озове във втора стая — може би по-уединена баня — но дръжката не помръдна. Сега отново се приближи до нея, чудейки се какво ли има от другата страна. С любопитство притисна ухо към дървото.
За нейна огромна изненада дочу глас. Женски глас. Не можеше да разбере какво казва жената, но звукът беше доста мелодичен. Може би тя пееше.
Почукване по вратата я сепна и тя подскочи. Досети се, че е била наблюдавана как подслушва на вратата на съседката си, и бързо се отдалечи от нея.
Входната врата се отвори и в стаята влезе един усмихнат пазач с поднос в ръцете си. Той беше млад — може би само няколко години по-млад от нея. В подноса се виждаше типичната киралийска закуска.
— Добро утро, Лилия — каза той и постави подноса върху малката маса. — Добре ли
спа?
Тя кимна.
— Топло ли е? Искаш ли още одеяла?
Тя кимна, но после поклати глава.
— Искаш ли да ти донеса нещо? — Поведението му бе доста мило за човек с униформа, която обикновено се свързва с власт и сила.
Тя се замисли. «По-добре да се възползвам от предложението. Ще бъда тук още доста дълго време».
— Книги?
Усмивката му се разшири.
— Ще видя какво мога да намеря. Нещо друго?
Тя поклати глава.
— Човек много лесно може да ти ушди. Онази в съседната стая иска конци от риберова вълна, за да си прави одеяла и шапки.