Лилия погледна към стената, която я разделяше от пеещата ѝ съседка.
— Кой…? — започна тя.
Усмивката на пазача внезапно се стопи и той се намръщи.
— Лорандра. Магьосницата-отстъпница, която Черната магьосница Сония залови. Странно изглеждаща жена, но учтива и послушна.
Лилия кимна. Тя беше чула за отстъпничката. Синът на жената също беше магьосник, но още не го бяха заловили. Работел за някой Крадец или нещо подобно.
— Името ми е Уелър — каза пазачът. — Ще се грижа да ти е удобно, докато си в Наблюдателницата. Ще ти донеса някои книги. Междувременно — той кимна към подноса — малко храна ще ти помогне да се стоплиш
— Благодаря — успя да промълви тя. Той скимна, отиде до вратата и преди да я затвори, отново ѝ се усмихна.
Въпреки приятелското и учтиво отношение, ключалката изщрака твърдо и решително.
Лилия въздъхна, седна и започна да се храни.
Когато на сутринта Лоркин се върна в лечебницата, Калия го посрещна в лошо настроение. С неутрален тон и безизразно лице му съобщи, че възрастната жена, болна от ледена треска, е починала през нощта.
Тя не каза нищо за Велила, но той скоро забрави за среднощното изцеляване, защото започна да се притеснява за това как ще реагират Изменниците на смъртта на възрастната жена. Приготви се да посрещне обвиненията и критиките.
Такива не последваха. Часовете минаваха, но единственото, което казваха пациентите и посетителите в лечебницата бе, че жената и без това е била много възрастна и макар наистина да е тъжно, че е починала, това е можело да се очаква. Никой не хвърляше обвинителни погледи към Лоркин. Дори Калия да се изкушаваше да намекне, че той би могъл да спаси възрастната жена, тя се въздържа да го направи.
Но момчето не се развиваше добре и когато с наближаването на вечерта Лоркин започна да чувства умора заради недостатъчния сън, родителите му пристигнаха и казаха, че ще си го приберат.
Калия го стрелна с присвити очи и Лоркин усети как по гърба му полазват тръпки. Той се опита да изглежда изненадан или поне уморен и неадекватен. Тя не каза нищо и настоя да придружи семейството.
«Дали ще попадна на засада по пътя към мъжкото отделение? — зачуди се той. — Колко ли време ще мине, преди Калия да разбере какво става? Ако вече не е разбрала, естествено».
Той изтегли малко магия, облекчи умората в тялото си и се върна към задачата, с която бе зает, преди да пристигне семейството. Не след дълго чу стъпки към входа и се обърна да види кой е новият пациент.
Ивар се усмихна, кимна на Лоркин, огледа стаята и се приближи до него. Носът му бе червен, а очите — подпухнали.
— Идваш тъкмо навреме — каза Лоркин.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ивар и примигна невинно. После се закашля. — Уф — рече той. — Мразя ледената треска.
— Ти имаш ледена треска?
— Имам възпалено гърло.
Лоркин се засмя, махна с ръка на Ивар да го последва и тръгна към лекарствата за деня, които Калия бе изнесла от склада.
— Къде е Калия? — попита той.
Ивар сви рамене.
— Тръгна нанякъде. Не видях къде точно. Видях, че излезе и веднага дойдох.
Лоркин подаде на приятеля си малко количество от чая.
— Знаеш ли как да го пиеш?
— Разбира се. Взимам го всяка зима откакто се помня.
— Но ти си магьосник — каза Лоркин. Не че магьосниците в Гилдията не се разболяваха, но се възстановяваха много бързо. Дори Ивар да имаше ледена треска, Лоркин нямаше да се изненада, ако на следващия ден магьосникът се събудеше напълно здрав.
Ивар се огледа.
— Как върви?
— Малко по-добре. Скоро пациентите ще започнат да намаляват, най-вече защото няма да останат незаразени хора.
— Бях започнал да си мисля, че тази година ми се е раз…
— Лоркин.
Двамата се обърнаха и видяха застаналата на прага Калия. Тя скръсти ръце и тръгна към него, а отсечените ѝ стъпки отекнаха в стаята. Очите ѝ бяха присвити, а устните свити в тънка линия.
— Ох— изпъшка Ивар. Когато Калия се приближи, той отстъпи назад. Тя се приближи малко по-близо от приетото до Лоркин и впери поглед в лицето му.
— Ти ли излекува Велила с магия? — попита жената бавно и с нисък глас, но достатъчно високо, за да я чуят всички в стаята.
Разнесе се шумолене на дрехи. Всички пациенти и гости се извърнаха, за да наблюдават сблъсъка им. После настъпи тишина.
— Да — отвърна Лоркин. — С разрешението на родителите ѝ — додаде той.
Очите на Калия се разшириха, после тя отново ги присви.
— Значи си отишъл в стаите им без мен, въпреки моята заповед…
— Не — прекъсна я той. — Не съм ходил в стаите им.
Бръчката между веждите ѝ стана още по-дълбока. Тя отвори уста, за да каже нещо, но я затвори, без да каже нито дума. Вирна брадичка и го изгледа надменно, преди да се завърти на токчетата си и отново да излети навън.