Робите от Дома на Гилдията развързаха пътническите сандъци от задницата на каретата и ги свалиха с помощта на двамата лични роби на Ачати. Денил забеляза, че сачаканецът внимателно наблюдава действията им. Един киралийски магьосник щеше да свали сандъците с магия, но сачаканците не се занимаваха със слугинските задължения. Робите използваха въжета и макара, прикрепени към задната част на каретата за тази цел, но съдейки по лекотата, с която се справяха, Денил заподозря, че все пак получават магическа помощ от господаря си.
За сандъка на Ачати бяха необходими двама мъже. Тайендовия имаше почти същите размери. Този на Денил бе значително по-малък. «Понякога задължението да носиш униформа през целия си живот има своите предимства» — помисли си той. Но освен това магьосникът бе взел един допълнителен сандък — по-скоро голяма кутия — където държеше принадлежностите за писане и тетрадките, и където смяташе да съхранява архивите или предметите, с които щеше да се сдобие.
Една въздишка привлече вниманието му. Той погледна към Мерия, чието намръщено лице се разведри съвсем леко, когато срещна погледа му. Помощничката му все още бе ядосана заради това, че я оставят в града. Откакто разбра, че Тайенд също тръгва с тях, тя почти не му беше проговаряла.
Той устоя на порива да погледне към Тайенд. Посланикът на Елийн стоеше до Денил и се полюляваше леко на токовете на украсените си, скъпи обувки. Денил почти не бе разговарял с него, след като се върна от дома на Ачати, но попита бившия си любовник защо е поискал да пътува с тях.
— О, като посланик наистина трябва да науча колкото се може повече за тази държава — бе отвърнал Тайенд. — Видях достатъчно от Арвис. Време е да надникна отвъд градските стени.
Мерия не бе разговаряла и с Тайенд. В Дома на Гилдията беше наистина много тихо.
Той обмисли извинението на Тайенд. Дали беше само това? «Едва ли идва, защото проявява интерес към проучването ми. Или пък се интересува? Ако знае за хранилищния камък, той може би е също толкова загрижен за възможността да съществува още някой такъв или да може да бъде създаден. Но как може да е научил за него? Аз не съм му казвал. И Ачати сигурно не е…»
Може би Тайенд бе пожелал да се присъедини към тях по съвсем различна причина.
Той вече бе показал, че знае за личния интерес на Ачати към Денил. Дали не искаше да попречи на двамата да станат любовници?
Денил се намръщи.
«Защо му е да го прави? От ревност? Не. Всъщност Тайенд пръв посочи, че двамата с него вече не сме двойка. По никакъв начин не е подсказвал, че иска това да се промени».
Стоящият до него Тайенд се прокашля. Той се поколеба, после си пое дълбоко дъх и
каза:
— Посланик?
Денил неохотно се обърна към него.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да дойда с вас?
— Разбира се, че не — отвърна Денил.
Той насочи отново вниманието си към робите. Мъжете на Ачати не бяха същите, които го бяха придружавали по време на търсенето на Лоркин. Денил се зачуди какво ли е станало с Варн. После мислите му се насочиха към спътниците му, когато усети, че Мерия го гледа. Той се обърна към нея и тя му се усмихна. Това му се стори странно. Усмивката ѝ беше весела и Денил не можеше да се отърве от усещането, че тя се забавлява за негова сметка.
— Ето го и капитанът — обяви Ачати. Той посочи кораба, към който робите носеха сандъците им. Той бе по-малък от екзотичните съдове; които го заобикаляха; беше предназначен за превоз единствено на пътници — на важни пътници. Върху корпуса му със златни букви, които проблясваха на слънцето, бе изписано името «Инава». Един сачаканец, облечен изискано като ашаки, стоеше на палубата му в очакване да преминат по тясното мостче, което свързваше кораба с брега. Робите понесоха сандъците към второ мостче, което се намираше малко по-нататък. — Време е да се сбогувате — додаде Ачати.
Денил и Тайенд се обърнаха към Мерия. Тя се усмихна весело.
— Приятно пътуване, посланици, ашаки — каза магьосницата, кимайки учтиво. После очите ѝ проблеснаха многозначително, с леко самодоволство. — Дано не си лазите твърде много по нервите.
«Значи това ѝ се струва толкова забавно» — помисли си Денил.
— Довиждане, лейди Мерия — отвърна той. — Знам, че оставям Дома на Гилдията в способни ръце.
Усмивката ѝ бе заменена от примирено изражение.
— Благодаря. — Тя отстъпи назад към каретата и махна с ръка. — Не карайте капитана да чака.