Денил се обърна и тръгна след Ачати по моста, стигайки до палубата. Капитанът ги приветства на своя морски съд.
— Готови ли сте за отплаване? — попита той Ачати.
— Готов съм — отвърна сачаканецът. — Има ли някаква причина за забавяне?
— Не — увери го капитанът После се отдалечи, издавайки заповеди на робите.
Ачати отведе Денил и Тайенд на безопасно място, откъдето можеха да наблюдават процедурите по отплаването.
— Пътуването ще бъде приятна промяна след живота в града — каза той, когато корабът започна да се отдалечава от кея.
Денил кимна.
— Измина доста време от последното ми пътуване с кораб.
— Да. Истинско приключение за всички нас — каза Тайенд с леко напрежение в гласа. Денил забеляза, че бившият му любовник вече е пребледнял.
Ачати се усмихна на елийнския посланик. Това бе мила усмивка. Почти нежна. Внезапно на Денил му хрумна, че Ачати е искал Тайенд да тръгне с тях. Той бе предположил, че сачаканецът е бил притиснат политически и дружески от Тайенд. Магьосникът се обърна към елийнеца.
— Кажи ми, ако имаш нужда от помощ— каза му той.
Тайенд му кимна с благодарност.
— Взех лекарствата, които ми препоръча Ачати.
— Като ваш водач съм задължен да облекча пътуването ви — каза му Ачати. — Но не забравяйте, че може да има странични ефекти.
Тайенд леко наведе глава.
— Не съм забравил. Аз… мисля, че ще поседна.
Той отиде до пейката, която се намираше на няколко крачки от тях. Денил потисна желанието си да погледне Ачати и да потърси признаци за… той не бе сигурен какво точно.
«Може би иска да бъде нещо повече от приятел и с Тайенд. Може би вече е. Може би предупреждението на Тайенд за Ачати наистина бе предизвикано от ревност… О, стига глупости!»
Докато корабът се отдалечаваше от брега, Денил усети, че се моли Ачати — или Тайенд — да подхванат някакъв разговор, за да разсеят мислите, които се въртяха в главата му.
Когато никой от тях не заговори, той се замисли каква тема да подбере. Знаеше за какво би искал да говори самият той, но в присъствието на Тайенд не можеше да спомене за хранилищния камък, в случай че елийнецът не бе запознат с него.
— Виждате ли онази сграда? Това е едно от именията, което е било построено преди
повече от двеста години, но не в сачакански стил. Построил го е…
Денил въздъхна с облекчение. «Благодаря ти, Ачати — помисли си той. — Макар да смятам, че през остатъка от пътуването ще бъдеш обречен да запълваш безмълвието с факти и история, това все пак е за предпочитане пред дни, изпълнени с неловко мълчание».
Лилия винаги бе смятала, че затворът, освен всичко останало, трябва да осигури време на човек да размишлява за престъплението си.
«Мисля, че при мен не се получава — помисли си тя. — О, аз прекарах доста време в покаяние, че съм научила черната магия, и в съжаляване за глупостта ми. Но повечето време мислех за Наки и това е много лошо».
Дори когато се опитваше да мисли за нещо друго, най-вече дали убиецът на лорд Лейдън вече е открит, тя знаеше, че всъщност се притеснява за Наки.
Тъй като Гилдията не бе намерила никакви доказателства, че тя е убила Лейдън, Лилия беше решила, че не го е направила. Надяваше се, заради Наки, че някой е открил кой го е извършил. «Ако са го намерили, сигурно някой ще дойде да ми каже. — Това нямаше да окаже никакво влияние на наказанието ѝ, което бе свързано с овладяването на черната магия, но поне Наки щеше да спре да я мрази. — Черната магьосница Сония ще ми каже — помисли си тя. — Или най-добре Наки да го направи. Може би дори ще ме посещава редовно… не, най-добре да не събуждам напразни надежди. Десет години са си доста време. Но ако тя ме обича така, както я обичам аз, със сигурност ще ме посети».
Тя се опита да мисли за нещо по-приятно, но нещо винаги я огорчаваше. Също както в казанджийницата, когато ѝ се беше сторило, че някой ги гледа. Умът ѝ винаги успяваше да насочи мислите ѝ към нещо мрачно и тъжно.
От време на време се опитваше да се разсее и обикаляше из стаята или опираше ухо на страничната врата. Понякога чуваше тананикането на жената.
Тя отиде отново до прозореца и се облегна на перваза. Поне гледката ѝ се променяше понякога, независимо дали беше заради някоя прелитаща птичка или заради сенките, които се променяха с минаването на часовете. Постепенно гледката на стаята започна да я отегчава до смърт.
Мислите ѝ бяха прекъснати от почукване. Тя се изправи и се обърна към вратата. Видя как някой наднича през прозорчето, но после изчезна. Ключалката изщрака. Вратата се отвори.
В стаята влезе Уелър с поднос в ръцете си. «Но аз не съм гладна…»