За разлика от повечето сачакански домове, имението и работилниците към него не бяха обградени от стени. Главната къща се намираше в едната страна, а работилниците се намираха на няколкостотин крачки от нея. Над едната кръгла сграда се издигаше пушек, който оформяше тъмно петно на фона на огрените от луната облаци.
— Мой скъпи братовчеде — каза Ачати, когато приключиха с официалните запознанства. — Толкова се радвам да те видя отново.
Денил се изненада, че Ачати не им беше казал за роднинската си връзка с домакина им. Тъй като сачаканският му приятел бе поел отговорността за организирането на пътуването, струваше му се грубо да настоява за повече подробности.
Ашаки Чакори излъчваше сила, смесена със задоволство. Той произхождаше от стар и могъщ сачакански род, което му позволяваше да живее извън града и да се занимава с онова, което му доставяше най-шлямо удоволствие — да отглежда и произвежда рака — без да рискува да изгуби позициите си сред атаките.
— Бащите ни бяха братя — обясни Ачати, забелязвайки любопитството на Денил. — По-младият наследи градската къща, по-възрастният — имението. — Той се обърна към Чакори. — Как са синът ти и съпругата?
— Кавори е в Елийн, проучва възможностите за търговия. Инаки е добре.
Ачати повдигна вежди.
— В Елийн? Как се развиват нещата?
— Не толкова добре, както се надявахме. — Той погледна замислено Тайенд. — Там смятат раката за питие на обикновените хора. Така ли е, посланик?
Тайенд кимна.
— Но популярността ѝ расте, благодарение на магьосниците, които се завръщат след обучението си в Гилдията, където са започнали да я харесват.
Вниманието на Чакори се прехвърли към Денил.
— Значи в Киралия не е питие за обикновени хора?
— Беше — отвърна Денил с извинителен тон. — Но през последните двайсет години Гилдията започна да приема членове от всички съсловия. Магьосниците от нисшите съсловия запознаха останалите с раката и сега тя е изключително популярна сред учениците, които учат до късно през нощта.
— Сигурно — засмя се Чакори. — Има още един екзотичен продукт, приет от киралийците през последните години, който също започва с «р», нали?
— Роет. — Денил поклати глава. — Той се превръща в голям проблем.
Ашаки Чакори кимна.
— Наскоро робите в едно от южните ни имения се сдобили с малко, незнайно как.
Може би някой предприемчив търговец от Киралия го е пренесъл през планините. Роетът има обезпокоителен ефект, подбужда робите към бунт или към отказ от работа.
Собственикът им забрани употребата му — и притежанието му, разбира се — и препоръча на всички да постъпят така.
— Добра идея — каза Денил. «И все пак… щом роетът ги подбужда към бунт, може би той ще се окаже ключът към премахването на робството в Сачака. Но след това страната ще изпадне в беда, тъй като голяма част от работната ѝ сила ще стане напълно безполезна. Това може да бъде извършено единствено от безмилостен или отчаян враг, а ако Сачака започне да произвежда роет, как ли ще се отрази това на Киралия?»
— Искате ли да вечеряте или ще изчакате до по-късно? — попита Чакори. — Ако не сте изморени от пътуването си, бих могъл да ви разведа из имението.
Ачати погледна към Денил и Тайенд. Денил повдигна рамене, показвайки, че няма предпочитания. Тайенд кимна.
— И двете предложения са изкушаващи — каза Ачати на братовчед си. — Което ти е по-удобно.
Чакори се усмихна.
— Тогава първо ще ви разведа наоколо, защото съм поръчал специално ястие, което трябва да ври поне три часа.
Чакори ги поведе през къщата. Макар имението да не бе традиционно, заради липсата на външна стена, вътрешността на къщата и украсата ѝ бе типично сачаканска. Главният коридор тръгваше от Господарската стая, където се бяха срещнали с Чакори, виеше се покрай две групи от стаи, но за разлика от Дома на Гилдията, той се разклоняваше, и коридорчето, по което ги поведе Чакори, ги отведе до задния вход.
Излязоха в големия двор и тръгнаха към работилниците. Пред двете високи кръгли сгради къщата изглеждаше малка и смирена. Миризмата на печени зърна рака беше много силна.
Чакори махна с ръка към сградите.
— Лявата е за съхранение и ферментация; дясната е за печене и пакетиране. — Той тръгна към склада и ги въведе през тежката дървена врата към осветена с фенер стая. Над главата му се появи светлинно кълбо, което разкри изцяло интериора.
Стаята беше разделена на части посредством дървени стени, които тръгваха от средата ѝ. Робите бяха премахнали една от стените и наливаха голяма купчина зърна в съседното пространство. Друга група изсипваше зърна върху носилки. Един роб премина от едната група към другата, като очевидно ги надзираваше и Денил стреснато го разпозна. «Това е Вари!»