Чакори поведе гостите си към средата за помещението. При появата на господаря им, робите се хвърляха по очи на пода, а щом Вари се обърна, погледът му прескочи от Чакори към Ачати. Изненадан, той се поколеба за миг, преди също да падне по очи на пода.
Денил погледна към Ачати. Бившият господар на Вари изглеждаше изненадан и леко объркан, но бързо се взе в ръце.
— Надзирателят ти някога беше мой роб — каза той на Чакори.
Братовчед му кимна.
— Да. Мъжът, от когото купих Вари, ми каза, че някога ти е принадлежал. Той е добър работник.
— Така е. И е добър източник на сила. Знаеш ли защо го е продал Ворики?
Чакори сви рамене.
— Не знам. Подозирам, че е имал нужда от пари. Съжаляваш ли, че си го продал? Искаш ли да си го откупиш обратно?
Денил бе доволен, че стоеше зад двамата сачаканци и не можеха да видят потрепването му при начина, по който толкова спокойно обсъждаха продажбата на хора.
Ачати не отговори веднага.
— Изкушавам се и на моменти съжалявам, че го продадох, но не.
Чакори кимна, нареди на робите да продължат с работата си и започна да обяснява за съхранението и ферментационния процес. Денил потисна желанието си да понаблюдава дали Вари ще хвърля погледи към Ачати и дали те ще са укорителни. Не можеше да не си спомни как ги бе видял по време на търсенето на Лоркин, когато си мислеха, че никой не ги гледа и че никой няма да забележи очевидната им привързаност и споделеното желание. Но какво му беше казал Ачати по-късно?
— Само когато знаещ че другият винаги може да те напусне, можеш да оцениш, когато избере да остане.
Затова ли беше продал Вари? Дали бе заподозрял, че обожанието на роба е престорено? Или го бе разбрал след разчитането на съзнанието му?
Когато Чакори приключи с обясненията, той ги покани да разгледат помещението. Обиколиха отделенията за съхранение и огледаха блестящите зърна. Наблизо се виждаше купчина почистени листа, които приличаха на удължени купички. Когато се изравниха с Вари и робите, които товареха ферментиралите зърна, Денил се обърна към домакина им.
— Как изглеждат растенията рака? — попита той.
Чакори се усмихна, доволен от въпроса.
— Те представляват малки дървета, наполовина на човешки ръст. Зърната се образуват в шушулки — като тези. — Денил тръгна след сачаканеца, който се запъти към купчината листа, но Ачати изостана зад тях. Чакори вдигна две шушулки и ги подаде на Денил и Тайенд. Те бяха дебели и гъвкави, като кожа на шран.
— Произвеждате ли нещо от тях? — попита Тайенд.
— Давам ги на съседа ми, който ги насича на дребно и ги разпръсква из полето си. Кълне се, че прогонват насекомите и карат растенията да растат по-бързо. — Чакори сви рамене.
— Приличат на малки лодчици — отбеляза Тайенд. — Или могат да се използват като купи. Горят ли? Пушекът мирише ли на рака?
Денил погледна назад към Ачати. Приятелят му разговаряше с Вари. Очите на роба бяха наведени, но той се усмихна леко и кимна. Ачати изглеждаше облекчен. Денил се обърна и видя, че той потърква вътрешността на шушулката си.
— Обувки — промърмори той. — Чудя се дали не бихте могли да правите обувки от
тях.
Ачати застана до Денил.
— Не бих се разхождал дълго с тях.
— Да. Прав сте — съгласи се Тайенд. Той върна шушулката на Чакори, който я хвърли върху купчината.
— Така — рече сачаканецът. — Сега нека ви покажа процеса на печене.
Лоркин откри нещо, което не знаеше никой в Гилдията, може би дори собствената му майка.
Периодичното източване на енергията причинява ужасно главоболие.
Похитителите му му пречеха да се възстанови магически, като на равни интервали източваха от енергията му. Така той не можеше дори да свали превръзката от очите си. Дори да имаше достатъчно сила да се движи, няколкото опита да свали превръзката чрез търкане на главата си в стената доведе само до няколко удара и звън в ушите.
Липсата на енергия не му позволяваше и да успокои болката в завързаните му зад гърба ръце през часовете, прекарани в лежане на студения, неравен под. Но не това му пречеше да изпрати мисловен зов. Причината бе друга. Мисълта, че някой може да е блокирал магията му, докато е бил в безсъзнание, го караше да се чувства уязвим и осквернен, докато не му хрумна, че ако не можеше да използва силата си, те нямаше толкова често да източват енергията му.
Часовете минаваха, дълги и ужасни.
Не му оставаше нищо друго, освен да мисли и да се опита да намери изход от затрудненото си положение. Похитителите му най-вероятно бяха членове на фракцията на Калия. Едва ли в Убежището живееха външни лица, макар че мисълта за това не му се струваше чак толкова невероятна. Може би Гилдията бе организирала спасяването му, вербувайки недоволни Изменници или обещавайки им нещо — като познанието за лечителството, например — в замяна на спасяването му. Може би сачаканският крал имаше шпиони и тук, и искаше да изкара Лоркин от Убежището, преди да го нападне.