Лилия стоеше до стола, поставен край прозореца. Тя се ококори и погледна с надежда към Сония, преди да се вземе в ръце.
— Черна магьоснице Сония — каза тя и се поклони.
— Лилия — отвърна Сония. Когато се огледа, тя видя, че стаята е добре обзаведена и топла. На малката масичка до стола лежаха две книги. — Искам да ти задам няколко въпроса.
На лицето на момичето се смениха надежда, разочарование и примирение. Тя кимна, после посочи малката маса и двата дървени стола.
— Моля, седнете.
Сония прие поканата и изчака момичето да седне срещу нея, преди да срещне погледа ѝ.
— Наки не е била виждана повече от седмица. — Лилия изглеждаше разтревожена. — В дома ѝ не бяха намерени следи от насилие, нито обяснителна бележка. Претърсихме всички места, които, според прислугата, Наки е обичала да посещава. Сещаш ли се за нещо друго, което те не са знаели?
Лилия се намръщи.
— Няколко казанджийници. — Тя изброи имената им.
Сония кимна.
— Слугите ги споменаха. Нещо друго?
Лилия поклати глава.
— Някакви други приятели — примерно такива, с които вече не другарува?
— Не. Макар че… в Гилдията се носеха слухове, че е била близка с някаква прислужничка, но баща ѝ изхвърлил семейството ѝ.
— Да, свързахме се с тях, но и те не са я виждали. Имало ли е момчета, които са проявявали интерес към нея, макар тя да не им е обръщала внимание?
Лилия наведе поглед и лицето ѝ пламна.
— Не се сещам.
— Тя… имаше ли някаква връзка с престъпници — може би продавачи на роет?
— Аз… не знам. Сигурно е купувала роета от някого. Когато не го крадеше от запасите на баща си. — Лилия надигна глава. — Открихте ли нещо за убиеца му?
Сония се поколеба, раздразнена от смяната на темата. «Но тя е в правото си да проявява нетърпение, тъй като приятелката ѝ обвини нея за това».
— Не — отвърна Сония. — Поне онова, което са открили магьосниците, разследващи убийството, не е било достатъчно важно, за да бъде докладвано на Висшите машве.
— Значи… не го разследвате самата вие?
Сония се усмихна мрачно.
— Ще ми се да бях аз, но трябва да намеря магьосника-отстъпник. Убийството е в ръцете на Черен магьосник Калън.
— Но вие издирвате Наки.
— Предложих аз да те разпитам, защото двете вече сме разговаряли — общували — мисловно.
Лилия кимна.
— Според прислугата Наки е получавала писма, които са я ядосвали. Започнали са да пристигат малко преди смъртта на лорд Лейдън и са секнали в деня на неговата смърт. Знаеш ли нещо за тези писма?
Лилия поклати глава и въздъхна.
— Няма голяма полза от мен, нали?
— Онова, което един човек не знае, може да се окаже също полезно — отвърна Сония. — Това е доста интересно, тъй като Наки е била готова да ти се довери за книгата с инструкции за черната магия, но не и за писмата. Което означава, че те са много по-тайни.
— Че кое може да е по-лошо от черната магия? — попита тихо Лилия.
— Не знам. — Сония се изправи. — Но ние възнамеряваме да разберем. Благодаря ти за помощта, Лилия. Ако се сетиш за нещо, кажи на пазачите да ме повикат.
Лилия кимна.
— Добре.
Сония напусна стаята, усещайки погледа на момичето, забит в гърба ѝ. Когато заключи вратата, тя погледна към съседната стая. «Лорандра. Има ли смисъл отново да я посещавам? Предполагам, че след като вече съм тук…»
«Какво правиш, Наки? Къде си? Нарочно ли си отишла там или някой те е отвел насила? Още ли си жива»?
Стомахът на Лилия отново се сви. Тези въпроси се бяха въртели в главата ѝ цял ден. В началото ги беше окуражавала, с надеждата, че отговорите по някакъв начин ще изплуват на повърхността и тя ще повика Уелър и ще го изпрати да потърси Сония. С нейна помощ Наки щеше да бъде спасена — или просто намерена. Приятелката ѝ може би щеше да разбере, че Лилия никога не би я наранила. А може би Гилдията щеше да е благодарна за помощта ѝ и…
«Да ме пуснат оттук? Едва ли. — Лилия въздъхна. — Това може да се случи само ако по някакъв начин забравя как да използвам черната магия».
Тя спря да обикаля из стаята, седна и взе едната от книгите. Макар да бе започнала да разбира защо Уелър я е харесал — бойните сцени очевидно бяха описани с удоволствие — дори най-вълнуващата история не можеше да задържи за дълго вниманието ѝ. Не и когато човекът, когото обичаше най-силно на този свят, бе изчезнал. Тя отново остави книгата на масата.
От съседната стая се разнесе шум, който привлече вниманието ѝ. Лилия се заслуша в гласа на Сония, която говореше на Лорандра. Това бе странен разговор, защото в повечето случаи жената не бе склонна да отговаря на въпросите, а когато заговореше, обикновено сменяше темата. Макар нито една от двете да не бе казала нещо, което да се счита за неучтиво или заплашително, срещата им остави у Лилия впечатлението за сблъсък. Лорандра не искаше да сътрудничи. Лилия не бе изненадана, когато Сония се отказа и излезе.