Тя събра цялата си решителност и се хвърли срещу стената. Изведнъж остра болка проряза съзнанието ѝ. Тя изпъшка, отвори очи и се хвана за главата. Такова главоболие не бе изпитвала досега.
«Ох. Това беше ужасно». Лилия се залюля в стола, съсредоточи се в дишането си и зачака болката бавно да отшуми. После отново затвори очи и се фокусира върху бариерата. В нея се надигна подсъзнателна неохота да се приближава близо до нея.
«Обичам Наки. Трябва да ѝ помогна. Трябва да намеря начин да премина през това».
Тя огледа бариерата.
«Колко ли е силна?» Но в нея не се усещаше сила. Тя просто беше там.
Тя се замисли за това, което Лорандра беше казала — че черната магия е просто различен вид магия. Спомни си инструкциите от книгата.
«При всяко обучение чиракът се научава да си представя магията си като съд — бутилка или кутия. Колкото повече научава, толкова по-добре разбира онова, което му предават сетивата му: че тялото му е съд и че природната бариера на магията, кожата му, задържа енергията в тялото му».
«Моето тяло е съд» — каза си тя и потърси усещането, което бе изпитала преди. То се появи веднага и момичето почувства прилив на вълнение. Обърна се към бариерата. Тя все още стоеше на мястото си.
Но това вече нямаше никакво значение. Блокадата пазеше мястото, където я бяха учили да търси магията си, но сега цялото ѝ тяло бе пълно с магия. Тя можеше да източва енергия отвсякъде…
Лилия отвори очи. Тя посегна към магията си и почувства реакцията ѝ. Използва я, за да повдигне книгите на Уелър от масата. Изпълни я усещане за триумф.
Успях!
Лилия скочи от стола и изтича до вратата.
— Успях! — възкликна тя. — Права беше!
— Много добре. Сега се махни от вратата и пази тишина — рече Лорандра тихо. — Чувам, че някой идва.
Сърцето на Лилия пропусна един удар. Тя отстъпи от вратата и се ослуша. И наистина отвън се чуха стъпките на сам човек.
— Вечерята — каза тя. — Ще поговорим после.
— Добро момиче.
Лилия се отдръпна от вратата и отиде до малката масичка, където се хранеше, и зачака влизането на Уелър. Възторгът от постижението ѝ се сблъскваше с вината заради онова, което се канеше да извърши.
«Отивам да търся Наки — каза си тя. — Няма значение какво ще се случи с мен след това, стига тя да е в безопасност».
Лоркин имаше усещането, че от дни очаква някой да го убие, без да знае дали му остават минути или часове живот. Макар успешно да се бореше с паниката, която заплашваше да го завладее, гаденето не спираше да го тормози. Всеки път, когато одраскването с нож обявяваше източването на насъбралата се сила, той се чудеше дали този път изтощението нямаше да го изпрати в небитието. И всеки път след края му го заливаше горчиво облекчение. «Едва ли точно пазачите ще ме довършат — каза си той. — Калия ще предпочете сама да приключи с това».
Дали? За нея сигурно щеше да е по-безопасно, ако някоя по-нисша магьосница се отърве от него. Тогава Калия можеше спокойно да заяви, че не го е убила тя, ако покрай смъртта му възникнат някакви подозрения. Но ако разчетяха съзнанието ѝ, той не виждаше как жената щеше да скрие факта, че е издала заповедта за убийството му.
Един нов звук накара сърцето му да заблъска в гърдите му: вратата се отвори и затвори. А гласът на Калия, който се разнесе след миг, накара косата му да настръхне.
— Време ли е? — попита пазачката.
— Не още. Искам да съм сигурна, че съм научила всичко необходимо.
Стомахът му се сви. Той чу приближаващи се стъпки и не се изненада, когато силен тласък го притисна към пода. Изпита леко удовлетворение, когато чу как Калия изпъшка от положеното усилие. Студените ѝ пръсти докоснаха челото му и той потрепери, когато злобното ѝ присъствие изпълни съзнанието му.
Внезапно той усети, че Калия бърза. Ровеше трескаво из спомените му и сграбчваше веднага онези, които бяха свързани в лечителството. След това като че ли се насили да действа по-спокойно и да прегледа онова, което бе научила предишния ден. Лоркин знаеше, че тя вижда как приложението на познанието се оформя и изчиства в зависимост от болестта или състоянието, но нямаше време да рови за подробности. Налагаше се да научи останалото чрез проби и грешки. Сега единственото, което искаше да научи, бе най-добрият начин да не нанася вреди.
— Говорителко…
Гласът на пазачката прозвуча глухо, като че ли от другата страна на стена или врата. Калия се спря, неохотно напусна съзнанието на Лоркин и се изгуби от сетивата му. В гърдите му се надигна гняв. «Ако някога научиш истината, Тивара — помисли си той, — погрижи се тази жена да си получи заслуженото».