— Остава ни само една надежда. Освен ако Скелин не е оставил Лилия и Лорандра сами, след като ги е освободил, значи те са действали сами. Сега по-важното е да ги намерим, преди да са се срещнали с него. — Той погледна към Калън. — Това е вашата задача. Намерете ги.
Калън леко наклони глава и тръгна към вратата.
Оусън се обърна към Сония.
— А вашата, както обикновено, е Скелин. Намерете го.
Сега не бе подходящият момент да събужда съмнения чрез възраженията си, че ако беше толкова лесно, досега да го е заловила — нито пък да се възмущава, че Оусън ѝ дава заповеди като на някой безмозъчен войник. Затова просто се обърна и тръгна към вратата.
«Доколкото касае Гилдията, аз съм безмозъчен войник — помисли си горчиво тя, докато вървеше по коридора. — Затова ми позволиха да остана. Аз съм техният черен магьосник, който ще бъде изпратен да воюва от тяхно име, и те предпочитат да правя онова, което ми нареждат, вместо да давам предложения какво да се прави. Тогава щом искат да рискувам живота си, за да спася техните, ще се наложи да приемат, че понякога върша нещата както аз си знам».
Дориен я чакаше на стълбището пред Университета, а наблизо стоеше каретата му.
— Реших, че ще имаш нужда от превоз — каза той.
Тя внезапно изпита подлудяващо желание да го прегърне, но устоя на порива, досещайки се какво ще си помисли Алина, ако някой ги види и го спомене пред нея.
— Трябва да си уговорим среща със Сери — каза Сония, докато се качваше в каретата. — Колкото се може по-скоро.
— Така си и помислих— отвърна Дориен. — Дано съм постъпил правилно, като му изпратих послание.
Тя кимна.
— Благодаря. Що се отнася до това дали си постъпил правилно… надявам се да е така. Ако Аний умре, защото Гилдията иска да си свършим бързо работата, не мисля, че някога ще си го простя.
Лицето на Дориен стана сериозно.
— Нито пък аз.
Макар да бе малък кораб, построен, с цел да развива висока скорост, вътрешността на «Инава» бе изненадващо просторна. Екипажът от роби спеше под палубата. Денил бе надникнал веднъж и бе видял няколко редици хамаци, които се полюляваха като празни шушулки на някакво екзотично дърво. Над палубата имаше само две спретнати стаички — една за капитана и една за гостите.
В стаята за гости имаше две сгъваеми легла и маса, която можеше да се разпъне в едно по-голямо легло. През последните три дни бе използвано само леглото на Тайенд, тъй като той прекарваше почти цялото време в сън под влиянието на лекарството против морска болест. Всички прекарваха нощите на брега, в именията по крайбрежието.
Лекарството против морска болест, което Ачати бе дал на Тайенд, го приспиваше, но елийнецът приемаше всичко, без да се оплаква и прекарваше по-голямата част от дневното пътуване, похърквайки тихичко в леглото си. Когато времето беше хубаво, Денил и Ачати си намираха занимания на палубата, а по време на буря влизаха вътре. Сутринта на третия ден донесе дъжд и студове, така че те предпочетоха да стоят вътре на топло.
— Снощи ашаки Накаро ми даде това — каза Ачати тихо, за да не събуди Тайенд, и остави една книга на масата. — Каза, че вътре можем да намерим нещо полезно за Дюна.
Денил взе книгата. Тя нямаше заглавие, но липсата му веднага бе обяснена при отварянето ѝ, щом Денил забеляза датите срещу вписванията. Това бе поредният архив.
С>
«Пристигнахме в лагера. Първото ми впечатление бе, че е твърде голям; за да бъде наричан така, и мнозина от атаките бяха възприели навика на робите да го наричат Лагерния град. Очаквам скоро да го нарекат на някого. Не на краля, в случай че начинанието се провали. По скоро атаки Ханива».
С$
— Ханива — каза Денил. — Не отиваме ли там?
Ачати кимна.
— Това е пристанищен град, който се намира най-близо до земите на племето Дюна. Лагерът се е намирал доста по-навътре в сушата, на един стръмен хълм, но Ханива е бил достатъчно умен, за да не го кръсти на себе си. Той е знаел, че всички опити на сачаканците да управляват Дюна и да заселят земите им са претърпявали неуспех в миналото, и нямал намерение да рискува името му да бъде запомнено с поредния провал.
Денил наведе поглед към книгата, отгърна страницата и я прегледа набързо.
— Значи това е архивът на този опит?
— Да. По-скоро дневник, отколкото архив.
— Той е на по-малко от сто години.
Ачати кимна.
— Повтаряли сме тази глупост дори в по-нови времена. Някой решава, че завладяването на нови територии носи слава и че Дюна са най-добрия начин да я спечели. Много по-лесен от Киралия или Елийн. Всъщност повече от един крал в миналото ни е изпращял някой свръхамбициозен атаки срещу Дюна, най-вече за да му намира работа.