Джек Лондон
Отстъпникът
За честен труд през този ден дай сили, господи, на мен. Умра ли, боже, още днес, труда си нека свърша с чест. Амин
— Джони, ако не станеш, няма да ти дам да сложиш хапка в устата си!
Заплахата не оказа никакво въздействие върху момчето. То продължаваше упорито да спи, като не искаше да се откъсне от съня, така както мечтателят — от своята мечта. Момчето бе свило леко ръце в юмруци и сега нанасяше с тях слаби, конвулсивни удари във въздуха. Тези удари бяха предназначени за майка му, но привикнала на това, тя ловко ги отбягваше, като същевременно грубо го раздрусваше за рамото.
— Остави ме на мира!
Този сподавен вопъл, изникнал някъде в дълбините на неговия сън, се извиси бързо нагоре и миг след това премина в гневен вик, после затихна и се превърна в жалък стон. Това беше животинският вик на същество, което мъчат, вик, пропит с безграничен протест и болка.
Но майката не му обърна внимание. Жена с тъжни очи и уморено лице, тя бе свикнала с това свое ежедневно задължение. Хвана завивките и ги задърпа. Момчето престана да размахва юмруци и се впи отчаяно в тях. Сви се на топка в края на леглото, все още със завивките отгоре си. Майката се опита да ги свали на пода. Момчето се противеше. Тогава жената напрегна сили и успя да изтегли момчето заедно със завивките, които то инстинктивно стискаше, за да се предпази от студа, който пощипваше тялото му.
Така то допълзя до края на леглото и за малко, не падна на пода с главата напред. Тук съзнанието му се пробуди. Момчето се повдигна и се задържа за миг на самия край на леглото. След това спусна крака на пода. В същия миг майка му го хвана за рамената и го разтърси силно. То отново замахна с юмруци, този път по-силно и по-целенасочено. В
същото време очите му се отвориха и майка му го пусна. Бе се събудило.
— Ставам! — промърмори то. Тя вдигна лампата и бързо излезе от стаята, като го остави в тъмното.
— Ще ти удържат от заплатата — предупреди го тя.
Джони не обърна внимание на тъмнината. Облече се и отиде в кухнята. Твърде тромавата му походка не подхождаше на неговото слабо тяло. Краката му се влачеха от собствената си тежест, което изглеждаше твърде странно, защото бяха много тънки. Той дръпна към масата един издънен стол.
— Джони! — извика рязко майка му. Той се надигна също така рязко и мълчаливо се приближи до омазнения, мръсен умивалник. От канала излизаше неприятна миризма, но той не й обърна внимание. Това, че един умивалник вони, беше за него съвсем естествено, както беше естествено сапунът да е измърсен от помия и да се пени мъчно. Джони не се и опита да го разпени. Плисна се с няколко шепи студена вода, която течеше от крана, и с това приключи миенето. Не си изми зъбите по простата причина, че никога не беше виждал четка за зъби, нито пък знаеше, че в света съществуват хора, които са толкова прости да си губят времето с миене на зъби.
— Можеш да се миеш поне веднъж на ден, без да ти напомнят за това! — упрекна го майка му.
Тя придържаше счупения похлупак на кафеничето, докато пълнеше двете чаши с кафе. Той не отвърна нищо, защото това беше една постоянна разправия между тях, а по този въпрос майка му бе твърда като скала. „Веднъж на ден“ означаваше задължението да измива сутрин лицето си. Той се избърса с един захабен пешкир — мокър, мръсен и оръфан, който остави влакънца по лицето му.
— Как ми се иска да не живеем толкова далеч — рече тя, когато той седна на масата. — Мъча се да правя всичко, което е по силите ми. Сам знаеш това. Тук плащаме за квартира един долар по-малко, което е голяма икономия за нас, и ни е по-широчко. Сам знаеш.
Джони почти не я слушаше. Бе чувал тези приказки и преди, безброй пъти. Кръгът на нейните разсъждения бе ограничен и тя все се връщаше към това колко им е трудно, че живеят далече от фабриките.
— Един долар означава повече храна — каза поучително той. — Предпочитам да ходя повечко, но и да ям повече.
Джони се хранеше бързо, дъвчеше надве-на три хляба и преглъщаше почти несдъвканите залци заедно с топлата, мътна течност, която наричаше кафе. Джони мислеше, че пие кафе, и то чудесно кафе. Това бе една от малкото илюзии, които животът бе запазил у него. Никога през живота си Джони не бе вкусвал истинско кафе.
Като допълнение към хляба имаше и малко парче студено свинско. Майка му напълни отново чашата. Като дояде хляба си, Джони се огледа за още. Тя разбра въпросителния му поглед.
— Е, не ставай такава лакомия, Джони — обади се тя, — ти получи своя дял. Братята и сестрите ти са по-малки от теб.
Той не отвърна нищо на отправения му упрек. Не обичаше да говори. И престана да хвърля жадни погледи. Никога не се оплакваше и се отличаваше с покорност, която беше ужасяваща, подобна на училището, в което я бе научил. Джони допи кафето, избърса уста с опакото на ръката си и понечи да стане.