— Пусни ме! — изкрещя Рансъм.
— Не ставай глупак — изсъска Девайн и пъхна под носа му дулото на револвера.
Докато се боричкаха, едно от съществата се провикна през пролива и мощният глас прокънтя високо над главите им като звук на алпийски рог.
— Искат да минем отсреща — каза Уестън.
Двамата блъскаха Рансъм към водата. Той заби пети в брега, изви гръб и се запъна като магаре. Похитителите му вече бяха нагазили и го дърпаха напред, докато той все още стоеше на сухо. Едва сега разбра, че крещи. Изведнъж откъм съществата отсреща долетя нов, по-мощен и не толкова членоразделен звук. Уестън също изкрещя, отпусна ръката на Рансъм и изведнъж стреля с револвера не към брега, а срещу течението. В следващата секунда Рансъм видя причината за това.
Право насреща им се носеше пенеста ивица като следа от торпедо и сред нея лъщяха мокрите очертания на някакъв грамаден звяр. Девайн изруга пискливо, подхлъзна се и потъна във водата. Рансъм зърна широко разтворена паст, чу как револверът на Уестън изтрещя оглушително, после още веднъж и още веднъж, откъм отсрещния бряг долетяха също тъй оглушителните крясъци на чудовищата, които явно се канеха да нагазят във водата. Не се нуждаеше от време, за да вземе решение. Още щом усети, че е свободен, той автоматично се хвърли зад своите похитители, после хукна към кораба, заобиколи го и с всички сили побягна към отвъдната неизвестност. Докато заобикаляше металното кълбо, пред погледа му избухна див хаос от синьо, пурпурно и червено. Рансъм не си позволи да забави крачка нито за миг, за да разбере какво е това. Изведнъж нагази във вода и изкрещя не от болка, а от изненада, защото водата се оказа топла. След по-малко от минута той отново изскочи на суша. Тичаше нагоре по стръмен склон. И внезапно нахълта в пурпурната сянка между стъблата на нова гора от странните растения.
8.
Цял месец бездействие, солиден обяд и загадъчният пейзаж на един нов свят не са неща, които помагат на тичането. Половин час по-късно Рансъм едва крачеше през гората, като притискаше с длан болезненото място под ребрата си и напрягаше слух, за да разбере дали не го преследват. Първоначалните револверни изстрели и викове (не от човешки гърла) бяха последвани от пукот на карабина и няколко откъслечни крясъка, след което настана пълна тишина. Докъдето му стигаше погледът не се виждаше нищо, освен стъблата на огромни растения с виолетов оттенък, а високо горе грамадните полупрозрачни листа процеждаха редки слънчеви лъчи към тържественото великолепие на здрача, сред който бродеше самотният беглец. Когато успяваше да посъбере сили, той отново започваше да тича; почвата беше все тъй мека и еластична, обрасла със същата ниска жилава растителност — първото, което ръцете му бяха докоснали на Малакандра. Веднъж или дваж дребни червеникави създания пресякоха пътя му, но освен тях в гората не се забелязваха признаци за живот; нямаше от какво да се бои, освен от факта, че бродеше без никакви запаси и съвършено сам из една гора от непознати растения на милиони километри извън познатия човешки свят.
Рансъм обаче мислеше за сорновете — защото без съмнение ония същества, на които искаха да го предадат похитителите, бяха сорнове. Те нямаха нищо общо с досегашните ужаси на въображението му и тъкмо това го бе изкарало от равновесие. Срещата с тях го тласкаше от фантазиите на Уелс към един по-ранен, едва ли не детински комплекс от страхове. Великани, людоеди, призраци, скелети — това бяха ключовите думи. Таласъми на кокили, каза си той, сюрреалистични страшилища с издължени лица. Същевременно първоначалната сковаваща паника започваше да го напуска. Вече дори не помисляше за самоубийство; напротив, бе твърдо решен да се бори докрай. Мислено се молеше, опипвайки ножа. Изпълваше го странно чувство на самоувереност и обич към самия себе си — по едно време усети, че се кани да изрече: „Дръж се за мен, приятел“.
Теренът стана по-труден и това прекъсна размислите му. От няколко часа насам плавно се изкачваше нагоре покрай някаква стръмнина отдясно — очевидно бе избрал средния път между катеренето и заобикалянето на висок хълм. Сега по пътя му почнаха да се появяват хребети, несъмнено свързани с възвишението отдясно. Сам не знаеше защо трябва да ги пресече, но по една или друга причина той продължи през тях; може би смътните спомени за земната география му подсказваха, че по-долу навярно има открити места между горите и водата, където за сорновете ще е по-лесно да го хванат. Продължавайки през хребети и дерета, той бе изненадан от невероятните стръмнини, които срещаше, но кой знае защо те се оказаха не чак толкова трудни за преодоляване. Забеляза също, че дори и най-дребните могилки имаха неземни очертания — прекалено тесни в основата и прекалено изострени на върха. Спомни си, че вълните на синьото езеро имаха същата необичайна форма. А като хвърли поглед нагоре към пурпурните листа, откри и там да се повтаря същата перпендикулярност, същият неудържим стремеж към небето. Те не провисваха по краищата; въпреки огромните им размери, въздухът бе достатъчен, за да ги поддържа, тъй че горският свод се издигаше нагоре като някаква ажурна плетеница от ветрила. Даже и сорновете — той потръпна при мисълта за тях — бяха безумно издължени.