Научните му познания бяха достатъчни, за да предположи, че се намира върху един по-лек от Земята свят, където са потребни много по-малко усилия и природата е свободна да следва стремежа си към висините в неземни пропорции. Тази мисъл отново го върна към въпроса къде е попаднал. Не си спомняше дали Венера е по-дребна от Земята и дали не би трябвало да е доста по-топла. Може би се намираше на Марс, или дори на Луната. Малко по-късно той отхвърли втората идея, защото в такъв случай след приземяването би трябвало да види Земята сред небосвода; сетне обаче си припомни, че Луната винаги е обърната само с едната си страна към Земята. Кой знае, може би сега бродеше по обратната страна на земния спътник; колкото и да бе странно, при тази мисъл мрачното чувство за самота го обзе с още по-голяма сила.
По много от деретата, които пресичаше, течаха сини, свистящи потоци, устремени към низините отляво. Също като езерото, те бяха топли и нагряваха въздуха над себе си, тъй че докато слизаше и се катереше по склоновете, той изпитваше непрестанна промяна на околната температура. Именно контрастът при излизане от едно такова дере привлече за пръв път вниманието му към нарастващия хлад сред гората; като хвърли поглед наоколо, той се увери, че и светлината отслабва. Не бе предвидил това. Нямаше представа каква може да е нощта на Малакандра. Докато се озърташе из гъстеещия здрач, между пурпурните стъбла полъхна студен вятър и всички растения се залюляха, разкривайки отново причудливия контраст на огромните размери с очевидната им гъвкавост и лекота. Върху Рансъм изведнъж се стовариха глад и умора, удържани досега с обединените сили на страха и смайването от околния свят. Треперейки, той се застави да продължи напред. Вятърът ставаше все по-силен. Гигантските листа се клатушкаха и танцуваха над главата му, разкривайки все по-бледи късчета небе; не след дълго той с тревога забеляза в тия пролуки да проблясват звезди. Гората вече не беше безмълвна. В търсене на врагове погледът му се стрелкаше насам-натам, ала откриваше само колко бързо пада мракът наоколо. Сега благославяше топлината на всеки нов поток.
Именно това му подсказа как би могъл да се предпази от нарастващия студ. Безсмислено бе да продължава напред; всъщност нямаше представа дали бяга от опасността, или напротив — отива право към нея. Опасността беше навсякъде — и в движението, и в спирането на място. Може би брегът на някой поток щеше да се окаже достатъчно топъл, за да прекара там нощта. Рансъм се затътри напред да търси ново дере и измина толкова път, че взе да се пита дали не е напуснал подходящата местност. Вече възнамеряваше да поеме обратно, когато изведнъж се натъкна на стръмно надолнище; подхлъзна се, после отново стана на крака и се озова край нов поток. Тук короните на дърветата — не можеше да ги нарече другояче, освен „дървета“ — не се сливаха съвсем плътно, а и самата вода сякаш леко фосфоресцираше, тъй че ставаше малко по-светло. Склонът се спускаше стръмно отдясно наляво. Воден от неопределеното туристическо желание да намери „по-добро място“, той се изкатери няколко метра по-нагоре. Малката долина стана още по-стръмна и отпред се появи невисок водопад. Рансъм смътно забеляза, че течението по стръмнината сякаш е прекалено бавно, но беше твърде уморен, за да разсъждава върху това. Водата определено беше по-топла, отколкото в езерото — може би защото се намираше по-близо до своя подземен източник на топлина. Ала най-силно го вълнуваше въпросът дали може да пие от нея. Вече го мъчеше силна жажда; течността обаче изобщо не приличаше на вода и му се струваше отровна. Не, нямаше да пие, докато му оставаха сили да се удържа; беше изтощен и се надяваше да заспи въпреки жаждата. Той коленичи и изплакна ръцете си в топлия поток; после се сгуши в една трапчинка край водопада и се прозина.
Звукът на собствената му прозявка — познатият звук, чуван в детски стаи, училищни общежития и кой знае колко спални — разбуди мощното чувство на самосъжаление. Той сви колене и ги прегърна; изпитваше дълбока, почти синовна обич към собственото си тяло. Вдигна ръчния часовник към ухото си и установи, че е спрял. С тихичко, жално мърморене той си представи как в този миг безброй хора лягат да спят на далечната планета Земя — в клубове, презокеански кораби и хотели; съпружески двойки и малки дечица под грижовния взор на бавачките; разгорещени, вмирисани на тютюн мъже, скупчени рамо до рамо в укрепления и окопи. Не можеше да устои на изкушението да си говори сам.