— Ще те оправим, Рансъм… ти само се дръж за мен, мой човек.
Хрумна му, че в потока може да се спотайва някое от ония чудовища със зинала паст.
— Напълно си прав, Рансъм — измънка той. — Тук не е безопасно за нощувка. Само ще отпочинем, докато ти стане по-добре, после ще продължим. Обаче не сега. След малко.
9.
Събуди го жаждата. Бе спал, без да усети студ, макар че дрехите му бяха влажни. Лежеше под слънчевите лъчи, а отстрани водопадът танцуваше и искреше във всички прозрачни оттенъци от цялата гама на синия цвят, хвърляйки причудливи отблясъци чак до високите горски листа. Изведнъж споменът за сегашното отчаяно положение се завърна в съзнанието му с цялата си непоносима тежест. Ако не бе изпаднал в паника, отдавна щеше да бъде мъртъв в лапите на сорновете. После с неописуемо облекчение си припомни, че из тия дебри броди човек — горкият несретник! — и помисли колко хубаво би било да го срещне. Щеше да излезе насреща му и да каже: „Здрасти, Рансъм“… ала тук изведнъж озадачението прекъсна мислите му. Не, нямаше никой друг, освен него — той беше Рансъм. Само че… наистина ли? Кого бе довел до топлия поток, кого бе сложил да спи, като му каза да не пие от странната вода? Очевидно някой новодошъл, който познаваше тукашните места по-зле от него. Но каквото и да му бе казал Рансъм, сега смяташе да пие. Той легна на брега и потопи лице в топлите струи. Течността се оказа добра за пиене. Имаше силен минерален привкус, но от това сякаш ставаше още по-приятна. Отпи още веднъж и усети мощен прилив на бодрост и сила. Всички тия истории за другия Рансъм бяха пълна безсмислица. Сега осъзнаваше, че го заплашва безумие и затова се отдаде на страстна молитва, а сетне енергично се зае с тоалета си. Не че безумието го вълнуваше кой знае колко. Може би отдавна бе загубил разсъдъка си и изобщо не се намираше на Малакандра, а лежеше на сигурно място в някоя английска лудница. Ех, ако беше така! Щеше да запита Рансъм… по дяволите, мозъкът му отново разиграваше старите номера! Той стана и енергично се отправи напред.
През този етап от пътешествието мисловните илюзии се повтаряха на всеки няколко минути. Постепенно той свикна да вцепенява мозъка си докато халюцинациите отминат. Не биваше да се тревожи за тях. Щом изчезнеха, можеше отново да се завърне към нормалното състояние. Далеч по-важен бе проблемът с прехраната. Той опита ножа си върху едно от „дърветата“. Както бе очаквал, стъблото се оказа жилаво, но податливо като зеленчук, а не твърдо като дърво. Отряза малко парченце, при което цялото гигантско растение потрепера чак до върха — имаше чувството че разтърсва с една ръка мачтата и целия такелаж на океански платноход. Когато го лапна, късчето се оказа почти безвкусно, но не и неприятно. Няколко минути Рансъм го размачква с удоволствие между зъбите си, ала това не му помогна особено. Растителната тъкан се оказа абсолютно непригодна за преглъщане и би могла да се използва единствено като дъвка. Точно това и направи, а сетне продължи с нови парчета, които донякъде облекчиха глада му.
Вчерашното бягство не можеше да продължава със същото темпо — то неминуемо се превърна в най-обикновено лутане, мотивирано донякъде от търсенето на храна. Естествено, тия издирвания бяха крайно неопределени, тъй като Рансъм нито знаеше дали на Малакандра изобщо има храна за него, нито пък би могъл да я разпознае. По някое време тази сутрин той преживя силна уплаха, когато минавайки през една сравнително открита поляна забеляза към него да се задава първо един огромен жълтеникав силует, после два, после неизброимо множество. Преди да успее да побегне, той се озова обкръжен от стадо огромни същества със светла козина, наподобяващи донякъде жирафи — колкото и да напрягаше въображението си, не успя да намери по точно сравнение — но с тази съществена разлика, че можеха да се изправят на задни крака и дори да правят по няколко стъпки в това положение. Съществата бяха много по-високи и стройни от земните жирафи, а за храна им служеха листата на пурпурните растения. Когато забелязаха човека, те вторачиха в него големите си влажни очи, издавайки дълбоко басово сумтене, ала не проявиха враждебни намерения. Апетитът им беше поразителен. За пет минути те оглозгаха напълно върховете на неколкостотин „дървета“ и в гората нахлуха потоци слънчева светлина. После стадото отмина.