Тази случка се отрази крайно благотворно върху настроението на Рансъм. Оказваше се, че планетата не е населена само от сорнове, както бе започнал да се бои. Тук имаше и съвсем нормални животни, които човек навярно би могъл да опитоми, а евентуално и да сподели храната им. Ако можеше само да се изкатери по някое от дърветата! Беше започнал да се оглежда с намерението да предприеме това рисковано начинание, когато забеляза, че опустошението, оставено от листоядните животни е разкрило изглед над върховете на растенията към ония зеленикаво-бели предмети, които бе забелязал отвъд езерото малко след кацането.
Този път той се намираше много по-близо до тях. Бяха неимоверно високи, тъй че трябваше да отметне глава, за да види върховете им. По форма донякъде напомняха масивни пилони с различна височина, струпани на безредни, произволни групи. Гледани от това разстояние някои изглеждаха остри като игли, други се стесняваха към върха, а сетне отново се разширяваха като топки или платформи, които за земното око изглеждаха готови да рухнат всеки момент. Рансъм забеляза, че страните им са по-груби и нашарени с пукнатини, отколкото му се бе сторило първия път, а между две от тях различи неподвижна линия от тръпнеща, ярка синева — без съмнение далечен водопад. Точно това в крайна сметка го убеди, че въпреки невероятната си форма тези масиви са планини; веднага след откритието цялата причудливост на пейзажа бе заменена от възхита пред фантастичното им величие. Сега осъзнаваше, че тук вижда в пълен размах оная вертикална тема, която се проявяваше във всяко животно, растение и могила на Малакандра — именно тук, в тези бунтовни скали, литнали устремно към небето като масивни струи на някакъв вкаменен фонтан и увиснали насред въздуха поради собствената си лекота, тъй невероятно издължени, че занапред която и да било земна планина би му се сторила просната на една страна. Гледката го изпълваше с главозамайващо въодушевление.
Ала само след миг сърцето му замря. На бледия фон на планините и съвсем недалеч от него — защото до самите планини едва ли имаше повече от половин километър — изникна подвижен силует. Рансъм го разпозна веднага, гледайки как съществото се движи бавно (и според него крадешком) между върховете на оголените растения; гигантският ръст, мъртвешката мършавост, дългият профил с провиснала челюст като на някакъв зъл магьосник — всичко това му доказваше, че е срещнал сорн. Главата изглеждаше тясна и конична; ръцете или лапите, с които разгръщаше в движение растенията пред себе си, бяха тънки, подвижни като паешки лапи и почти прозрачни. Рансъм бе твърдо уверен, че съществото го търси. Всички тия възприятия прелетяха през главата му за част от секундата. Още преди страховитият образ да се отпечата напълно в неговия мозък, той хукна с всички сили към най-гъстата част на гората.
Нямаше никакъв план, освен да избяга колкото се може по-надалеч от сорна. Трескаво се молеше чудовището да е само едно; може би гората гъмжеше от тях… може би имаха достатъчно разум, за да го обкръжат. Все едно, в момента нямаше друг изход, освен просто да бяга и пак да бяга с нож в ръката. Целият му страх се преобразяваше в действие; емоционално се чувстваше хладнокръвен, бодър и готов — готов както никога досега — за последното изпитание. Бягството го водеше надолу с нарастваща бързина; скоро склонът стана толкова стръмен, че ако тялото му бе запазило земното си тегло, неминуемо би се наложило да се завърти и да продължи спускането на четири крака. После зърна нещо да просветва отпред. Минута по-късно изскочи от гъсталака и спря, примигвайки от блясъка на слънцето и водата; намираше се на брега на широка река, а по-нататък се разстилаше смесен пейзаж от езера, рекички, островчета и полуострови — точно същата картина, каквато бе съзрял при първия си поглед към Малакандра.
Изотзад не долитаха звуци от потеря. Рансъм легна на брега и се напи, проклинайки мислено този свят, където сякаш изобщо не можеше да се намери студена вода. После остана така да си почива, като се ослушваше напрегнато. Синята вода се разстилаше пред очите му. Нещо я раздвижи. Само на три-четири метра от лицето му заподскачаха кръгове и мехури. Изведнъж водата се разтвори и на бял свят изникна нещо заоблено, лъскаво и черно като старинно гюлле. Сетне Рансъм зърна очи и уста — пухтяща уста, обкръжена от грозд мехури. Съществото продължаваше да излиза над водата. Беше черно, блестящо. Най-сетне то зашляпа към брега през плитчините и вдигайки облаци пара се изправи на задни крака — на височина достигаше около два метра и изглеждаше прекалено стройно за ръста си, както всичко на Малакандра. Имаше гъста, черна и лъскава като мушама козина, съвсем къси крака с ципести плавници, широка боброва или по-скоро рибя опашка, мощни предни крайници с мембрана между пръстите и някакви израстъци малко под корема, които Рансъм сметна за полови органи. Донякъде наподобяваше пингвин, донякъде видра или тюлен; тялото му беше стройно и гъвкаво като на огромен хермелин. Сравнението с тюлен идваше главно от голямата обла глава и буйните мустаци; съществото обаче имаше много по-високо чело и по-малка уста от земните тюлени.