В един определен момент за всеки беглец страхът и предпазните мерки стават съвсем условни и вече не се възприемат като ужас или надежда. Рансъм лежеше съвършено неподвижно, притискайки с всичка сила тялото си в ниската еластична растителност, подчинен на чисто теоретичната идея, че по този начин може да остане незабелязан. Почти не усещаше вълнение. Мина му сухата, обективна мисъл, че това очевидно ще бъде краят на неговата история — хванат в капан между сорна откъм сушата и едрото черно животно откъм водата. Вярно, имаше смътното чувство, че устата и челюстите не са като на хищник; от друга страна обаче знаеше, че е твърде несведущ в зоологията, за да прави подобни догадки.
Сетне се случи нещо, което напълно промени душевното му състояние. Съществото, което все още вдигаше пара и се отърсваше на брега, явно без да го забелязва, отвори уста и започна да издава звуци. Само по себе си това не беше нещо особено; ала дългогодишният лингвистичен опит на Рансъм го убеди почти веднага, че звуците са членоразделни. Съществото говореше. То владееше изкуството на речта. Ако не си филолог, скъпи читателю, боя се, че ще трябва да приемеш на вяра уверенията ми за изумителните емоционални последици от това откритие върху съзнанието на Рансъм. Той вече бе видял един нов свят… но един нов, извънземен, нечовешки език — това беше съвсем друго нещо. Кой знае защо тази мисъл не му бе хрумнала във връзка със сорновете, ала сега тя го озари като върховно откровение. Любовта към познанието е своеобразна лудост. В онази част от секундата, която му трябваше, за да реши, че съществото наистина говори и през която все още не знаеше дали не го чака мигновена смърт, неговото въображение прескочи страховете, надеждите и цялата невероятност на положението му, за да се втурне към една ослепителна перспектива — съставянето на малакандрианска граматика. „Въведение в малакандрианския език“, „Лунният глагол“, „Кратък марсианско-английски речник“ — тези и още много други заглавия прелетяха през главата му. А какво ли не би могъл да узнае човек от речта на един извънземен народ? В ръцете му щеше да попадне самата форма на езика, основният принцип на всички възможни езици. Рансъм неволно се надигна на лакът и втренчи поглед в животното. То замлъкна. Грамадната обла глава се завъртя и лъскави кехлибарени очи се взряха в човека. Над гората и езерото не полъхваше дори и най-лек ветрец. Минута подир минута представителите на два безкрайно далечни разумни вида стояха и се гледаха право в лицата сред пълно безмълвие.
Рансъм се надигна на колене. Съществото отскочи назад, като го гледаше напрегнато и двамата отново застинаха. После то направи крачка напред, при което Рансъм на свой ред отскочи, но не твърде далече; любопитството го удържаше. Той събра смелост и пристъпи с протегната ръка; съществото го разбра погрешно. То отстъпи в плитчината и Рансъм видя как под гладката козина мускулите се напрягат в готовност за внезапно движение. Но отстъплението спря дотук; и съществото бе в плен на любопитството. Никой от двамата не смееше да допусне другия до себе си, но същевременно изпитваше страстен копнеж да се приближи сам и малко по малко отстъпваше пред желанието. Чувството бе едновременно нелепо, вълшебно и ужасяващо. В него имаше нещо повече от любопитство. То беше като ухажване — като срещата между първия мъж и първата жена на света; не, беше повече от това; в края на краищата контактът между двата пола е толкова естествен, необичайното — толкова ограничено, колебанието — тъй плитко и отблъскването тъй лесно за преодоляване в сравнение с трепета на първите взаимоотношения между две различни, но разумни същества.
Изведнъж съществото се завъртя и тръгна по брега. Върху Рансъм се стовари чувството на безнадеждно разочарование.
— Върни се — изкрещя той на английски.
Съществото се обърна, разпери ръце и отново заговори на своя неразбираем език; сетне продължи да се отдалечава. Едва бе изминало двайсетина метра, когато Рансъм го видя да се навежда и да взима нещо. После то тръгна обратно. В ръката си (Рансъм вече възприемаше като ръце ципестите му предни лапи) носеше нещо като черупка — черупка на някаква мида, но по-дълбока и по-заоблена от земните. Съществото потопи черупката в езерото и я извади пълна с вода. После я приближи към корема си и като че сипа нещо във водата. Рансъм с отвращение помисли, че то уринира в черупката. След миг обаче осъзна, че издатините по корема на съществото не са нито полови, нито каквито и да било други органи; то носеше нещо като колан със закачени по него предмети, напомнящи кесии и сега използваше една от тях, за да изцеди в мидата няколко капки течност. След като стори това, то вдигна черупката към черните си устни и отпи — не отметна глава, както би сторил човек, а я приведе и засмука като кон. Когато свърши, то отново напълни мидата и пак добави няколко капки от съдината върху колана си — вероятно нещо като малък мех. Крепейки раковината с две ръце, съществото я протегна към Рансъм. Намерението му беше очевидно. Плахо, почти свенливо, човекът пристъпи напред и пое импровизираната чаша. С връхчетата на пръстите си докосна тънката плавателна ципа и по цялото му тяло пробяга неописуема тръпка на смес от влечение и отблъскване; после отпи. Нямаше престава какво е добавено към водата, но то явно имаше нещо общо с алкохола; нито една напитка досега не му бе доставяла подобно удоволствие.